Неочаквана ваканция

Селото я посрещна с припичащо слънце и вековно спокойствие. Дуварите и каменните плочи си личеше, че са правени преди много време, за много време напред. Отпи вода от чешмата в началото на селото и приседна на един отрязан пън да си почине. Беше надценила силите си.

Автобусът от столицата я беше оставил на площада в съседния град. Поогледа се и видя на една от сградите надпис Полиция, с големи сини букви. Пред вратата вляво имаше пейка, на която седяха три баби с бастунчета. Явно бяха на сигурно място. Близкото дръвче хвърляше рехава сянка на шалварите им, позагубили оригиналните си ярки цветове, придобили един общ към момента. Запита как да стигне до селото и след кратка препирня коя от тях да обясни, явно взе връх тази с най-добрия български. Това не пречеше на останалите да взимат отношение по време на целия разговор, размахвайки леките си тояжки.

Оказа се, че ще трябва да върви пеша. Добрата новина беше, че селото не е далеч (по критериите на бабите). Гледката по пътя беше зашеметяваща – хълмчета и планини, покрити с борови гори с упойващ аромат. След прашните и еднообразни градски пейзажи, подобна свобода на погледа и душата я изпълни с божественост. Не знаеше как да опише по друг начин чувството да вдишва с пълни гърди чистия въздух, а погледът и да не се спира в стена или превозно средство. При поредното вдишване ушите и припукаха от налягането на надморската височина. За да възвърне за миг изгубеното равновесие, впери поглед в поляните с едва прокарала трева, които граничеха с брега на прозрачно и хладно езеро, покрито с обли камъчета. Точно това беше търсила. Ако имаше велосипед, можеше да го кара, защото независимо че между града и селото нямаше автобус, асфалтът беше нов, все още катранено черен и тя имаше чувството, че ако слънцето напече още малко, ще започне да лепне по подметките на гуменките и.

Водата, която носеше в малката си бутилка в раницата свърши бързо. Което не беше проблем. През няколкостотин метра имаше чешми с планински води. Уж всички бяха от камък, но една с една не си приличаха. Все едно беше в приказна реалност – през девет планини и реки в десета, и който майстор направи най-хубавата чешма, той ще вземе принцесата за жена и половината царство. Само змеят липсваше. Но пък ако си присвиеше очите и се загледаше в някой от хълмовете наоколо, покрит с борове, можеше да го докара до легнал змей със зелени люспи. Трябваше да се стегне и да ускори крачка, преди да са почнали да и се привиждат и самодиви.

Беше вече понапекло, чувстваше се изцедена от двучасовото ходене, но си наложи да стане от пъна и да намери къщата. То се намираше в малка долчинка и тя за момент си представи, че това е устата на великан с размерите на земята. Езикът му беше главната улица, покрита с едър загладен калдъръм, виеща се между къщите – зъбите на великана. Някои бяха белосани и поддържани, каменните плочи по покривите им бяха подредени и здрави. Други бяха посивели от времето, а трети – направо зеленясали. Покривите им бяха с разместени и изпочупени плочи и водата безмилостно ги беше държала в плен, докато не зеленясат целите. Великанът имаше нужда от добър зъболекар. Засмя се сама на себи си. После нова мисъл я обзе и тя потръпна неочаквано. Трябваше да влезе в устата на великана и да живее там. Радваше се, че все още грее слънце и вечерните сенки са далеч.

Нямаше имена на никоя от улиците, нито на главната, нито на страничните, които бяха толкова къси, че можеха да се приемат и за вътрешен общ двор на заобикалящите ги 3-4 къщички, които пък (каква изненада!) няма номера. Ако приятелката и не и беше дала снимка на наследствената си къща и разпечатка от Google maps на местоположението и, щеше да има да се върти из великанската уста, докато не се окажеше изплюта на другия край на селото.

Приятелката и беше постегнала къщата заедно с мъжа си. Ключалката на портата беше ръждясала, но ключът се завъртя изненадващо лесно. Вратата проскръцна съвсем леко като я открехна и тя се озова във вътрешния двор. Първото и впечатление беше за хлад. Беше подобно на влизането в голям супермаркет през лятото – климатикът още на входа те примамваше – Ела и си вземи каквото пожелаеш, виж колко е хубаво при нас. Остани, остани тук още... Дворът беше покрит с плочник, но въпреки това природата беше взела връх – трева имаше навсякъде, където камъните се опитваха да се допрат един до друг. Мястото, което беше определено за градина, си беше жив треволяк, от който едвам-едвам се показваха короните на раззеленени плодни дръвчета. Ако щеше да кара следващите три сезона тук, трябваше да намери как да изчисти тая трева. Искаше и се да опита да има градинка, светлина в двора, а и да не се притеснява, че ще настъпи някоя змия.

Самата къща беше поукрепена и измазана, но в единия край покривът течеше. Предвидливо някой беше подложил стара зелена тенджера на земята, която да събира дъждовната вода. Явно отдавна не беше валяло, защото беше зеленясала.

Вътрешността на къщата беше приятно прохладна. Имаше ток и течаща вода. Санитарното помещение беше облепено с плочки, с чисто нов бойлер, кранчета, тоалетна, мивка. Две от стаите бяха със сменена дограма и най-необходимите мебели – легла, и скрин с огледало в едната, стара дървена кухненска маса за хранене, четири стола, шкаф и мивка в кухнята. Проблем щеше да се окаже печката. От някакъв сантимент, приятелката и беше оставила старата печка, с която се готвеше на дърва, вместо да я замени с електрическа. Ролята на хладилник се изпълняваше от един долап в стената, който пазеше още по-голяма хладина.

Пусна тежката си раница на земята и избърса с ръка праха на един от столовете. Въздъхна и седна. Не беше търсила лукс, а спокойствие, обикновена среда, в която да се отпусне, никакво напрежение, за нищо... Умората я надвиваше и тя реши докато е светло да пообиколи, да види дали в селото все още има магазин, както приятелката и също беше отбелязала на картата, да си купи неща от първа необходимост.

Беше като трапер, преди да тръгне на лов, трябваше да зареди провизии. Пак се засмя сама на себе си, какви странни неща и хрумваха, откакто беше слязла от автобуса, в столицата никога нямаше време да мисли, или бързаше или беше забила нос в телефона.

Пред магазина бяха седнали двама дядовци (явно в тоя край старите хора си падаха по седене на централни обществени места), облеклото им беше като отпреди сто лета – бяха си с потурите и калпаците.

Не отлепиха поглед от нея. Въобще не се изненада – сигурно всички се познаваха от поколения и всеки пришълец ще да беше изследван, на чии хора е, отдека е. Поздрави ги и влезе в магазина. За втори път път срещна езиковата бариера, но беше още по-трудно – тука всички си говореха на турски. С жестове и мимики успя да купи хляб, салам, олио, сапун, веро и тоалетна хартия. Нямаше от другите основни продукти, явно сами си ги произвеждаха.

Вечеря със салама и хляба, като успя да си измие преди това само лицето с ледената вода от чешмата. Докато чакаше водата в бойлера да се стопли, за да се изкъпе, полегна съвсем за малко на едно от леглата в „спалнята“. Така и заспа с дрехите.

На другия ден се събуди рано, птиците навън се скъсваха да пеят. Беше нещо като птиче надпяване. Не беше неприятно, напротив, просто не баше свикнала да чува гласа на природата, а по-скоро шума на улицата. Беше толкова успокояващо да не бърза за никъде, да не прави нищо, да не се грижи за никого.

Сепна се, като чу тропането по портата. Нямаше спомен беше ли я заключила. Очакваше посещението, в малките населени места винаги е така. Беше репетирала първия си разговор-разпит с местните още като взе решение да идва тука. Като отвори портата (незаключена, отбеляза на ум), пред нея стоеше висок и добре сложен мъж, на нейна възраст. Лицето му беше изпечено от слънцето, въпреки, че лятото още не беше дошло, явно и той работеше нещо на открито. Нещо в лицето му я подразни, някаква асиметрия, но не можа да се ориентира откъде идва чувството. Очите му бяха тъмни, както слънцето идваше откъм гърба му сториха и се направо черни. Той я изгледа от главата до петите, но не нагло и нахално, преценяващо. До него стоеше един от дядовците пред магазина вчера. Нищо от носията му не се беше променило, само че сега, изправен, той се подпираше на тояжка – самоделка.

- Добро утро, започна мъжът. – Аз съм ветиринарният лекар, д-р Айдън. Живея в съседния град. Тук идвам понеделник и четвъртък, да ги нагледам старците как са. Единствените тука, които говорим български сме аз и внучето на дядо Кемал, вчера сте се видели пред магазина... – дядото, дочул името си, взе да бута доктора по ръката и да му говори нещо – Дядо Кемал иска да разбере дали ти си внучката на Мара и Сюлейман.

Тя се замисли, предположи, че говорят за бабата и дядото на приятелката и, но не беше подготвена чак толкова далеч в родословието.

- Не, не съм аз, приятелка съм ѝ. Тя ми даде ключа и ми позволи да живея в къщата на роднините и. Тук съм само за малко, ще пиша за ...- докторът превеждаше, но дядото загуби търпение и го прекъсна с нов въпрос.

- Дядо Кемал пита дали можеш да и се обадиш, да дойде, да се разберат за една нива.

Не беше очаквала да се повдигат поземлени въпроси, с изключение на настоящата къща и пребиваването и в нея. Не смяташе да звъни никъде известно време.

- Не мога да се свържа с нея. Тя е в чужбина.

Дядото изглеждаше крайно разочарован, явно години беше чакал да се реши имотния му въпрос. Прояви обаче неочаквана дипломатичност и вместо да настоява, промени темата.

- А какво можеш да правиш?

- В смисъл?

- В смисъл как ще се издържаш тука, какво ще правиш по цял ден? Какво ще ядеш? Ще ходиш ли до града? Ако ти трябва транспорт или нещо да ти купя, нали ти казах, идвам два пъти седмично тука.

- Ще пиша. Друго каквото умея, едва ли ще има полза тука, на село...

- Журналистка ли си? – дядото изглеждаше отново обнадежден.

- Не, писател съм, книга ще пиша.

Дядо Кемал пак дръпна докторът по ръката и му заговори бързо нещо.

- А разбираш ли от математика?

Въпросът я свари напълно неподготвена. Дядото шесто чувство ли имаше? Естествено, че разбираше от математика, професията и на инженер го изискваше.

- Малко – не искаше да лъже, но подозираше, че дядото няма да я остави на мира каквото и да отговори.

- Можеш ли да помогнеш на внука му, че нищо не разбира от математика, пък вече е четвърти клас, учи в града?

- Ами аз по-скоро търся спокойствие и тишина...

- Малкият ще дойде довечера с дядо си и майка си, ще ти донесат и продукти.

Идеята не беше чак толкова лоша.

- Добре, но ще трябва да си донесе тетрадките и учебниците, да видя какво учат...

- Ще донесат, ще донесат. Ти до кога ще останеш?

- Най-много шест месеца – отговори тихо тя.

- А с какво ще се отоплаваш зимата? Тука е студено в планината през зимата – дядото вече мълчеше, въпросите си ги задаваше само докторът.

- Значи мога и по-рано да си отида – още по-тихо отговори тя.

- Не, бе стой си, просто трябва да се подготвиш, да те предупредя, затова – Усетил, че може би вече е навлязъл в твърде лична територия, докторът също заговори по-тихо. Обърна се към дядото и почтително го запита нещо. Дядото поклати глава.

- Айде, до довечера. Ако имаш нужда от нещо, това ми е телефона – подаде и визитката си. Стори и се мръсна, изцапана с нещо.

Закуси набързо каквото беше останало от снощи и реши да поразтреби малко из къщата. Започна да тупа чаршафите, с които бяха покрити мебелите, да премете, да бърше прах, да измие прозорците и пода. В един от сандъците в неремонтираните стаи намери стари носии, изпра две от тях и ги просна на опънатите телове на сянка в двора да изсъхнат, без да им се избелят цветовете. От стари мънистени гердани и конци направи украса за стената в кухнята. Изпра и няколко покривки и перденца. Леко и се зави свят и седна да почине. Утре щеше да продължи. Наслагваната с месеци и години мръсотия нямаше да се махне с едно чистене. Хвърли поглед на часовника на телефона си мимоходом и се учуди – целият ден беше минал. Събра изсъхналите носии от простора на двора и ги окачи също в кухнята. Беше и станало чудно като ровеше сутринта в съндъка, че вместо очакваните шалвари, женската носия си беше чисто българска – с тъмносиньо късо елече, обточено с тънка кожичка по врата и богато украсено с бели гайтани. Шевиците по ризата не бяха мръднали, за разлика от цвета на памучния плат, който беше тръгнал да пожълтява. Доста време го търка, за да възвърне първоначалната му белота. Дантелите най-отдолу на полата бяха се поразкъсали и контрастираха грозно със запазилата се черна и червена по-горна част, но можеха да се позакърпят. Поясът, като честа вълна, беше паднал в жертва на молците и тя го надипли на няколко ката, за да не се виждат дупките. Престилката с ярките и жълти и оранжеви квадрати беше в доста добро състояние.

Стана шарено и красиво, пукнатините на стените не се забелязваха толкова. Тъкмо си сложи ръцете на кръста, за да огледа резултата и на портата се почука. Първият ѝ частен ученик от години!

Момчето беше едро за възрастта си. Личеше си, че и той работи навън, като всички на село. Наистина нищо не разбираше от математика, но поне говореше български и слушаше внимателно обясненията и.

Майка му беше млада, започнала да повяхва жена, очите и лъщяха като маслини, косите и бяха скрити със забрадка. Беше облечена с шалвари и пуловер в лилаво. Не спираше да гледа носията и мънистата на стената. Дядото беше седнал до нея, подпрян с едната ръка на тояжката, а с другата отброяващ мънистата по броеницата си.

Когато урокът завърши, майката тихо попита първо дядото, и когато той и отговори, се обърна към момчето да и превежда:

- В училище ни искат ръчно правени неща, за Великден, ще има базар. Но дядо не дава на мама, имаме много друга работа. Ти можеш ли да направиш нещо? Мама каза, че може да те научи да правиш вита баница, другия път ще ти донесем и кокошка, да имаш пресни яйца всеки ден.

Умората от целия ден, от урока, от новата обстановка, изведнъж изчезнаха. Може и от нерви да беше, от изненада. Почна да се смее, свободно, като едно време, искрено, от сърце. Знаеше, че тримата я гледат странно, но кое не беше странно в цялата история? Като се успокои след малко отговори, че да, ще измайстори нещо, само лепило за плат да и донесат утре сутрин и вечерта нещата ще са готови.

Дядото обеща да донесе лепило, но за кожа, щото друго нямали и като оставиха една бохча на масата в знак на благодарност за труда и, тримата си тръгнаха. Беше толкова гладна, че изяде цялата питка с масло и мерудия и нещо, което приличеше на мусака. Не можа да измие съдинката, но поне успя да се изкъпе.

Преди да си легне, се сети какво и се беше сторило не на място в лицето на доктора сутринта. Дори и дългата пусната коса не успяваше да скрие напълно белега от липсващото му едно ухо.

На другата сутрин дядото я събуди още в 7. Може би предния ден беше чакал доктора да дойде, за да говори с нея, но сега той не му трябваше. Подаде и мълчаливо тубичката с лепило и я изгледа изпод гъстите си вежди. После промърмори нещо, махна с ръка и се обърна да си върви.

Първо си изми зъбите и лицето, съдините от снощната вечеря, поразтреби стаята.

В съндъка с носиите от вчера беше мернала шарени прежди. В шкаф в стаята имаше ножици и игли, куки за плетене. Докато си преглеждаше домашната посуда, беше намерила и чисто нови дървени лъжици – големи, малки, средни, всякакви.

Седна на чердака, на чист въздух, че това лепило можеше да се ползва и за упойка, и почна да крои, да шие, да плете. Мисълта и се рееше свободна, незаангажирана, беше и приятно да работи с ръцете си, без да се напряга. Денят и мина неусетно. Когато взимаше решение да дойде тук, се чудеше какво ще прави по цял ден. Взе програма с огромен интернет лимит, макар че още не бе пробвала дали може да го ползва в селото. Сега дните и се струваха кратки, часовете сякаш не и стигаха. Но вечерта беше доволна от себе си – пред нея стояха пет кукли, цяло семейство. „Бабата“ беше със забрадка и черен сукман, „дядото“ – с мустаци и гъсти вежди от непредена вълна, майката и бащата - с по-светли и весели носии, косите им бяха непокрити, на младата жена – вързани на плитка. Най-сладко беше бебето – малка лъжичка, повита в чиста бяла кърпа, само с няколко точки за очи и носле. Главите на куклите бяха от широката част на лъжиците, а телата им – от увитите с платове и мъниста дръжки.

Момчето дойде този път само с дядо си. Носеше обещаната кокошка с главата надолу и просто я пусна в двора. Тя веднага почна да кълве по градината, в търсене на червеи.

Покани ги на чердака, за да видят куклите, стискаше палци да им харесат, цяла кокошка беше на карта.

Двамата гледаха занемели. Не бяха виждали толкова красиво изработени неща от толкова обикновени материали. Пръв се опомни дядото и побутна момчето, като му каза нещо сопнато.

- Дядо каза, че мама утре ще дойде сутринта, да те научи как да точиш баница. – после допълни – Благодаря ти, како, много са красиви. Ще ги занеса в училище. Мисля, че и на тях ще им харесат.

Явно и утрешният ден се очертаваше натоварен.

Майката на момчето не спираше да говори и да се усмихва. Тя нищо не и разбираше, но усмиката и беше заразителна. Гледаше я как разточва корите до полу-прозрачност, как ги мята над главата си. Беше виждала такова нещо само на клипове. На живо беше като магия. Все едно дервиши се въртяха в молитва. Майката първо и показваше, после я караше да пробва сама. Накрая запалиха печката и пъхнаха вътре тавата. Майката беше донесла и луковици с цветя, които излязоха да засадят на двора. Когато приключиха, баницата беше готова. Двете хапнаха и майкат си отиде. Тия хора не почиваха ли никога? Тя заспа веднага.
Ако си мислеше, че някой от дните ще и бъде почивен и ще го прекара сама със себе си, се оказа в голяма грешка.

Като за замиращо село, мястото беше доста оживено.

Посещенията на доктора се редуваха с тези на майката, сина или в комбинация с дядото. Оказа се, че в училище много са харесали куклите и тя получи поръчка да направи куклите за училищния театър. Пратиха и пиеската и по-качествени материали.

Момчето беше изкарало четворка по математика. Никога не му се беше случвало и когато с дядо си дойдоха за следващия урок, тя усети, че изпитателния поглед на дядото се беше смекчил. Родителите на още две деца попитаха дали могат да ги пратят при нея на уроци. Целият този трафик на хора, материали и информация минаваше през доктора. Докато в началото той идваше в замиращото село два пъти седмично, сега посещенията му зачестиха до два пъти дневно. Запита я дали не иска да и потърси квартира в града, но тя отказа без да му дава обяснения. Който и каквото искаше, трябваше да идва при нея.

Понякога се изморяваше много, но нямаше как да върне хората, всички бяха много доброжелателни и готови да и помагат. Тъй като не вземаше пари за нищо, хората взеха да и носят продукти и материали, покъщнина. Не беше много наясно по кое време се беше случило, но градината ѝ беше прекопана и засята със зеленчуци, а кокошките станаха три. В последния момент успя да спре една мила баба, която се канеше да изкорени като плевели няколкото стръка марихуана в дъното на двора.

По време на великденската ваканция класната на момчето успя да организира децата и всички дойдоха в нейната къща да правят кукли. Първите и произведения бяха участвали и спечелили Европейски проект.

Сега в училищете кипеше трескава дейност по усвояване на средствата, като тя беше включена като консултант. Най-накрая трябваше да представят резултати и да участват в международна изложба и уоркшоп. Учителката беше много ентусиазирана и по всякакъв начин беше готова да и помага с децата, които за първи път правеха нещо с такова удоволствие, без мрънкане и размотаване.

Докато тя се занимаваше с децата, докторът боядиса оградата, а други двама мъже пренареждаха плочите на покрива.

Учителката направи прекрасни снимки на къщата, двора, децата и произведенията им. Попита я дали има нещо против да качи снимките в страницата на училището. Не, нямаше. Просто вече и се искаше да остане сама с марихуаната.

Докторът беше дошъл един ден, за да и донесе продукти и вестници от града. Този път тя нямаше никакви ангажименти и опита да направи сама витата точена баница. Е, корите и не се получиха толкова тънки, като на майката на момчето. Но като цяло резултатът си струваше усилията. Беше научила нещо ново тук и беше толкова ентусиазирана от резултата, че докторът, когото успя да придума да я опита, нямаше смелостта да и каже, че баницата е прегоряла отдолу. Вместо това, той заизважда покупките и даровете от торбите и и помогна да подреди останалото ядене на масата. Направиха си нещо като угощение. След втората бутилка червено вино, докторът с прегракнал глас предположи, че вече е доса късно, за да шофира, особено в това състояние. Предложи му да остане.

Чувството приличаше на първото и утро тук. Но тогава се рееше само душата и. Сега и тялото и я следваше. Безкраен, непрекъснат, всепоглъщащ екстаз. Гънеше се в ръцете му, без да осъзнава крехкостта на тялото си, усещаща само неговата сила. Заряваше ръце в косата му и го придърпваше към себе си всеки път, когато се отдалечаваше от нея. Не, не можеше да го пусне, не можеше да спре. Дори и ужасният грозен белег от липсващото ухо я възбуждаше. Чувстваше се толкова свободна, освободена от всичко, което беше трупала години и я държеше като русалка в рибарска мрежа. Връзките се късаха, тя летеше...

Лежаха с допрени тела, тежката му ръка беше под главата и. Нямаше как да не зададе въпроса, който го измъчваше от известно време:

- Не си писателка, нали? Нищо не съм те виждал да пишеш откакто си тук. Пък и с цялата гюрулнтия наоколо едва ли ти остава време.

- Не, не съм. Щом ще си задаваме откровени въпроси – какво се е случило с ухото ти?

- Като бях дете и ме нападна куче. Отървах се само с откъснато ухо. Дядо Кемал ме стаси. Претрепа кучето на място.

- И ти стана ветеринар?

- Да, голяма ирония, нали? Не можех вечно да се страхувам от животните. А ти криеш ли се?

- Нещо такова.

- В опасност ли си?

Замисли се. В опасност ли беше? Какво представляваше състоянието да си в опасност? Да се страхуваш? Може би в началото да се е чувствала като с откъснато ухо – паника на ръба на здравия разум. Вече не.

- Не. Виж, не ме преследва полицията, нищо лошо не съм направила и няма да ви навлека неприятности, нито на теб, нито на селото.

- А ако те намерят, какво ще се случи?

- Ще ме вкарат в болница.

Не можа да я пита защо. Някой блъскаше с все сила на голямата порта.

Двамата трескаво се облякоха. Всеки се страхуваше от предстоящото, но по различни причини. Докторът не смяташе, че дядо Кемал ще одобри подобна връзка и подозираше че го чака много сериозен разговор по темата за морала, религията и връзките с непознати жени. Очакванията му не се оправдаха.

Нейните – да. На вратата блъскаше мъжът ѝ. Изтерзаното му лице изглеждаше още по-бледо на лунната светлина. Това беше последното, което видя, преди да припадне.

Добре, че в стаята беше полу-тъмно. Главата и тежеше. Сигурно се беше ударила, като падна. Жълтеникава светлина се процеждаше от чардака. Чуваше гласовете и на двамата, но и звучака заваляни.

С чаши ли се чукаха? Кога станаха такива пиячи и двамата?

- Да знаеш каква жена беше – позна гласът на мъжа си. – като фурия. Работеше по проекти из цялата страна, много беше добра. Сградите и можеха да се мерят с тези в чужбина. Искаш ли да видиш снимки на децата? Ей този е големият. Има медал по математика, тя го подготвя. Малкият е художник. Взели са най-доброто от нея. – гласът му се удави в ридания. Посмръкна няколко пъти и продължи.

- И после, като дойде тоя рак и всичко се промени. Казвам ти, животът ни се промени за съвсем кратко време. И в клиники в Германия ходихме, там лечението и понасяше най-добре. Обаче като се върнахме, мина една седмица и тя изчезна. Направила спестовни застраховки на децата... знаеш ли какво е това?

Като влоговете от едно време, но сега му казват по друг начин. Написала по едно писмо на всеки от семейството и си замина. И къде, никой не я знае. Какво да им обяснявам на децата, а? Какво? Семейство има, да го беше обсъдила поне с мен. Родителите ни се поболяха да я мислят къде ли е, да не е паднала в някоя канавка. Какво да ти разправям...

Чу ги как отпиват.

- И как я намери тука?

- По снимките на куклите. Даваха по новините за проекта за куклите в селото, как се възраждали традициите, обичаите, такива неща. И като видях куклите, разбрах че са нейни. Тя и едно време, децата като бяха малки им правеше разни домашни театри. Отидох първо до града, намерих учителката, после тя ми каза, че тука трябва да я търся. Много я похвали, много им помагала. Да я беше видял преди да се разболее...

Докторът и сега сматаше, че жената е жив огън, особено в някои отношения, но предпочете да не споделя мнението си с мъжа и.

- Какво ще правиш сега? Не че ти се бъркам, но тя добре се чувства тук, щом и аз нищо не съм забелязал...

- Как да ти кажа, разбирам, запознали сте се ... Не знам, човек. Поне да поговоря с нея и ако не иска да се връща, не иска. Но някак си да се сбогуваме, да обясня и аз на децата... – мъжът и заплака пак.

Двамата замълчаха и тя се унесе в сън.

На сутрина намери мъжът си заспал , подпрян на масата, докторът си беше отишъл.

Не беше лесен тоя разговор. Тя разпитваше за децата си, мъчно и беше за тях. Но отказа да се върне. Знаеше какво я очаква и не искаше да го причинява на семейството си. Болестта и нямаше да има достоен край.

За едно нещо обаче се съгласи – да държи близките си в течение какво се случва с нея. Редовно пускаше снимки от своя профил в интернет на куклите, селото, излетите, които правеха с доктора из красивите околности. Благодарение на многобройните и контакти в страната и чужбина, селото доби известна популярност. Нейни колеги от Германия решиха да си купят къща в селото. След тях ги последваха още няколко семейства – достатъчно, за да осигурят по-добър поминък на хората в селото и да върнат някои от заминалите гурбетчии, включително бащата на първия и частен ученик.

След приключването на европейския училищен проект за куклите, учителката успя да убеди кмета на града да кандидатстват на но-високо ниво за друг – фестивал на куклите, който да се организира всяка година.

На погребението дойде цялото село.