На брега на Дунав

Доктор Христо Перек е последният наследник на стара унгарска фамилия. Дядо му богат и известен унгарски търговец се жени за баба му, красива българка от Лом и остава да живее в дома й. Семейството живее добре докато една вечер комунистите не им взимат всичко. На сутринта от силното притеснение дядо му умира, умира и баща му след няколко месеца. Христо е отгледан от майка си и от баба си, които едва свързват двата края. Все пак успява да завърши медицина.

 

***

Водата на Дунава се стелеше бавно пред него като мързелив, чудат змей. Харесваше му да наблюдава играта на синьо-зелените вълни и птиците които прелитаха над тях. Седна на кея и хвърли въдицата. Обичаше да ходи за риба. Риболовът притъпяваше чувството му на самота и безнадежност. Всеки път преди дежурство идваше тук и сядаше на същото място близо до кея. Замяташе въдицата и се отдаваше на спомени. И днес не направи изключение, но мислите му бяха прекъснати от шума на елегантно черно-бяло пътническо корабче. То гордо разсичаше мътното спокойствие на Дунава и бавно се приближаваше към брега. След малко спря и хвърли котва. Вратата му се отвори автоматично и малък метален мост се спусна към брега. Трима красиви младежи слезнаха по него. Коментираха нещо ентусиазирано и се смееха. Удостоиха го с бърз небрежен поглед и отминаха безразлично.
Намести каскета си и се надигна бавно, годинките и килограмите му тежаха, вече не можеше да бърза. Взе кофичката пълна с уклейчета, прибра въдицата и се запъти към дома. Беше време да се прибира и да се подготви за нощното дежурство.

 

***

Големият часовник в центъра на града удари десет вечерта, когато доктор Перек пристигна в болницата. Беше добър и уважаван лекар. Живееше сам в голямата къща на дядо си, която наследи след реституцията, заедно с много други имоти и магазини. Беше богат, но ексцентричен и саможив.
Дежурството му започна спокойно с малко пациенти. Към полунощ при него в спешното дойдоха младежите, които бе видял преди няколко часа на кея. Единят от тях беше пребледнял и дишаше тежко.
Пациентът беше двадесет и седем годишния Питер Ханс. Беше тръгнал от Виена заедно със своите приятели на круазиера по Дунава. Каза че от малък има астма, която все още го мъчи. Без да се бави доктор Перек го прегледа внимателно. Назначи му необходимите лекарства, сложи го на системи и го прие в болницата.

 

***

Двамата приятели на Питер се появиха на другата сутрин в часа на свиждане. Напълниха с шум болничната стаятая и го развеселиха. След като си отидоха на визитация влезе доктор Перек и го попита как е.
-Добре докторе – отвърна момчето на български.
-Виждам, че вече си успял да научиш малко български – засмя се докторът.
-Знам малко, защото майка ми е от България – отвърна момчето, а след това добави сякаш срамежливо - и тя е лекар.
- Хм...интересно. Как се казва майка ти? От къде е? Къде е учила? –поинтересува се Перек.
- Габриела Тодороф. От София е и до колкото знам, там е завършила медицина, малко преди аз да се родя – Питер говореше бавно като подбираше подходящите думи.
- Габи ...-прошепна докторът и не можа да продължи. Зави му се свят. Запъти се към вратата замаян, но преди да излезе сякаш си спомни нещо и се спря с думите:
-Знаеш ли Питер и аз учих в София и имах състудентка с това име. Разбира се тогава се казваше Габриела Тодорова. Тя беше моя приятелка.. Можеш ли да ми покажееш снимка на майка ти?
Питер отвори лаптопа си и не след дълго на екрана се показа усмихнатото красиво лице на майка му. Доктор Перек гледаше екрана като хипнотизиран.
-Не мога да повярвам! Да, това е моята Габи. Моята! Бяхме приятели цели четири години... Аз исках да се оженим, а тя...тя искаше да отиде на специализация в Германия. Разделихме се. Аз се прибрах в Лом и станах лекар в тази болница. А Габи замина...– докторът говореше бавно развълнувано и само тънката струйка пот която се стичаше по слепоочието му издаваше вълнението му.
Питер го гледаше с изненада и учудване, които постепенно се замениха с ентусиазъм.
-Щом е така...Ако тук има интернет, мога веднага да се свържа с нея и да си поприказвате. Тя сега е у дома... – предложи внимателно той.
След малко се свързаха с Виена. Питер каза на майка си за проблема с астмата, като накрая добави:
-Не се притеснявай мамо, лекува ме най-добрият лекар, който сега е до мен. Да ти представя, доктор Христо Перек.
На екрана хубавото лице на майка му сякаш замръзна и стана някак си безизразно когато видя Христо. Дойде й толкова внезапно тази новина, че не знаеше какво точно да каже. Пръв се окопити докторът.
-Здравей Габи! Много се радвам да те видя... след толкова години. Ти си същата! Хубава както преди...но сигурно вече си ме забравила... – каза Перек и елегантно се поклони пред екрана.
- О, Боже мой! Не мога да повярвам! Христо, каква изненада.!!! Не може да бъде..- извика Габи. Не съм те забравила! Как мога да те забравя? Не..не го очаквах...Толкова време мина. Все мисля за теб! – възклицанията й се изливаха като порой, но тя ги прекъсна внезапно с думите -Но о, сега за съжаление трябва да тръгвам, скъпи. Моля те, обади ми се довечера към девет по скайп. Питер ще ти даде информацията. Ще те чакам!
***
Цялата вечер Христо беше ентусиазиран и щастлив от приятната изненада. Когато се върна у дома започна трескаво да търси старите снимки от Медицинския Факултет. Имаше голям албум само с Габриела. Снимките бяха черно-бели, но пазеха живи и цветни спомените на голямата му любов. Помисли си какво чудесно момиче беше Габи и колко много я обичаше.
Точно в девет, когато я видя пак на екрана сърцето му трепна както преди. И двамата се погледнаха и се засмяха. Почувстваха се пак млади. Започнаха да говорят едновременно. Имаха толкова много да си кажат. Спомниха си за доброто старо време и Перек извади албума със снимките и й ги показа.
-Христо, трябва да ти кажа нещо... но наистина не знам как да го направя ..– прошепна Габи, но след като си помисли сега или никога, събра смелост и продължи:
-Спомняш ли си онази есен, когато се разделихме и аз отидох в Германия? Тогава бях бременна... Питер е твой син...
- Какво говориш Габи? Мой син! – извика Христо, пое шумно въздух и седа на канапето сякаш за да осмисли чутото. - Как можа да ми причиниш това...? Как можа? Толкова много те обичах! Най-много от всичко на света исках да съм с теб! Да създадем семейство, а ти си отиде.... – Христо, закри лицето си с ръце и заплака. Не знаеше защо плаче от мъка или от радост...
-Христо, скъпи, чуй ме моля те и ми прости... И аз те обичах, но не те потърсих толкова години, защото знаех че не искаш да живееш в чужбина, а и не можеше да дойдеш при мен, защото комунистите нямаше да оставят на мира семейството ти. Отгледах Питер сама. Той знае, че баща му е българин, но нищо повече. Но вече остарявам и все се канех да му дам, твоя снимка и адрес за да те потърси. Но виж какво стана? Боже мой, какво съвпадение. Той сам дойде при теб...
***
В топлата есенна вечер Христо Перек вървеше по крайбрежната улица на Дунава прегърнал своя единствен син Питър и коментираше с него предстоящото им пътуване до Виена. Чувстваше се най-щастливия и благословен човек на земята.