Сенки

Когато техните сенки се срещнаха, веднага се познаха. И двете бяха сякаш от едно тесто замесени – мрак, обгърнат в светлина. Знаеха, че са един за друг, дори и момчето и момичето все още да не осъзнаваха какво искат. Те двамата може и да бяха млади и наивни още, но сенките им бяха стари души.
Тяхната първа среща беше през една юнска вечер, когато момчето, привлечено като магнит от момичето, отиде да я заговори. Докато те се опознаваха чрез неангажиращи разговори, техните сенки бяха убедени, че са намерили любовта на живота си. Когато младите се разхождаха по брега на морето или обикаляха парка, и техните сенки се разхождаха, когато ядоха сладолед, те също ядоха, когато танцуваха, те също танцуваха. Когато се целуваха и прегръщаха, те се сливаха в едно цяло и все повече се влюбваха. Техните срещи обаче винаги бяха зависими от срещите на момчето и момичето.
Един ден момчето и момичето седяха на пейка до реката. Прегръщаха се. Целуваха се. По едно време момичето се загледа в техните сенки и реши да попита момчето:
- Знаеш ли, докато те целувах, погледнах към нашите сенки. Два тъмни силуета без лица, които сякаш правеха любов. Сякаш не бяхме ние това. Дали е възможно нашите сенки да са влюбени?
- Сенките са просто отсъствие на светлина в дадена област, защото непрозрачни тела спират достъпа на светлина до тях. В случая ние сме тези тела. – отговори момчето. – Те не са живи същества. Няма как да бъдат влюбени.
После двамата потънаха в мълчание. Но не и сенките ми.
- Твоето момиче малко те разбира. – каза сянката на момчето. – Искаше ми се и моето момче да можеше да разбере.
- Може би, някой ден ще разбере. – отвърна другата сянка. - Важното е да останат заедно, за да можем и ние да се срещаме. Щом ние сме сродни души, значи и те би трябвало да бъдат. Все пак ние сме свързани.
- Дано да си права.
Момчето и момичето обаче не чуваха техният разговор. За първи път между тях беше настъпило неловко мълчание.
Времето минаваше, а сенките се влюбваха все повече и повече една в друга. Момчето и момичето обаче се отчуждаваха. Всеки от тях беше потънал в своите проблеми, в свой собствен мрачен свят, където се страхуваха да допуснат любов. И тъй като съдбата не винаги беше милостива към влюбените, дойде и денят, в който те се разделиха, принуждавайки сенките им също да се разделят.
- Остани при мен. – помоли сянката на момчето сянката на момичето в деня на раздялата.
- Знаеш, че искам, - отвърна другата сянка. – Но няма как. Аз съм свързана с нея, а ти – с него. Без тях не можем да съществуваме. Такава е нашата съдба. Може би, те пак ще се срещнат след време, когато ще са готови един за друг. Ако това стане, ние отново ще бъдем заедно.
След известно време, в един самотен октомврийски ден момичето седеше на същата пейка до реката, на която бяха седели с нейния бивш приятел. Сега обаче беше сама – сама с нейната тъгуваща сянка. Спомняше си техния разговор и се питаше:
- Щом като сенките са само отсъствие на светлина и не са живи, защо тогава моята сянка изглежда толкова нещастна?
Някъде далеч оттам, но в същото това време, на друга пейка, седеше момчето и си гледаше часовника. Чакаха го много задачи. Неговата сянка също страдаше, но нямаше кой да ѝ обърне внимание.