Последната маргаритка

Бранко не бе сред най- приказливите. Даже напротив – определяше себе си като мълчалив наблюдател. Харесваше му да си седи и да наблюдава хората в тълпата като безпристрастен зрител на театрален спектакъл. На лекции бе фокусиран и изпълнителен, но напоследък все по- често потъваше в задълбочени размисли за нещо далечно… и рисуваше. Рисуваше толкова много, че в тетрадките му имаше повече скици, отколкото записки. Рисуваше неуморно, и то винаги едно и също нещо – нея. 

Времето минаваше бавно и протяжно всеки път, а най- хубавата част от деня бе надвечер, когато минаваше през малко китно ресторантче за домашна храна на главната улица, където да прочисти мислите си от вече натежалата си глава. А ако имаше и малко късмет – да я зърне за миг докато припка наоколо да отсервира с табла в ръка…
Един късен следобед Бранко прекрачи прага на заведението и се свлече на обичайното си място в ъгъла, където се чувстваше най- комфортно. Беше му спокойно, че момичето го няма, защото за пореден път нямаше да му хрумне как да я заговори, след което щеше да се ядосва на себе си и да съжалява… а това го изтощаваше и не му даваше мира. Защо не можеше да се откаже – щеше да е толкова лесно… Опиянен от умората и тихата пара излизаща от чашата му въобще не забеляза силуета пред себе си:
– Тези дни те нямаше, къде се загуби?
Бранко вдигна очи и видя обекта на своите блянове пред себе си. Тя го гледаше добродушно, прикрила изцапаната си жълта престилка с таблата за отсервиране…
– Познавам те, ти си редовен клиент – допълни тя.
– Да… лекции, работа… знаеш как е… – смотолеви той неуверено и за първи път видя цветът на очите й – беше бездънно кафяво.
– О’кей… повикай ме ако искаш нещо! – кимна тя и трапчинките на бузите й оформиха усмивка, от която в цялото помещение стана по- светло…
– Да… мерси… – измънка Бранко като че ли с нечии чужд глас докато гледаше как тънката й осанка се отдалечава и се скрива в кухнята. Това бе най- хубавия му ден от седмици…

***

Навън ставаше все по- мрачно, а вятърът щедро раздаваше остри прегръдки на минувачите по главната улица. Бранко закачи звънчето на входната врата и се настани в ъгъла, жадно оглеждайки се наоколо, уж без причина.
– Здравей отново! – профуча някой край него.
Тя се обърна и се усмихна през рамо, натоварена с цяла планина от съдове.
– Привет! – усмихна се и той този път.
Мислите бурно маршируваха в главата му – дали да каже още нещо или мисълта, че вече са си бъбрили му е достатъчна за да се почувства щастлив без да се пита какво би станало ако продължи…
Бранко дъвчеше мудно потънал в размисли, когато тя се появи отново, този път в нормален ритъм. Косата й бе разрошена, но дори уморена бе дяволски хубава…
– Обичам маргаритки… – каза тя, докато разтребваше съседната маса.
– Моля? – смути се неловко той.
– Маргаритките – посочи тя корицата на тетрадката му – много ми харесват…
Момчето за първи път обърна внимание на картинката, леко засрамен, че ходи с тетрадка на цветя.
– Жалко тогава, че сезонът им е минал – май ще им се радваме само на снимка. – отвърна той.
– Да… – промълви отнесено тя докато вече метеше трохите от земята, навярно замечтана за почивни летни дни – поне една последна да бе останала…
Накрая той събра смелост и решително възкликна:
– Аз съм Бранко… а ти как се казваш? – а сърцето му затупка учестено.
– Хмм… – замисли се тя и закима с усмивка – Да! Отива ти това име – наистина приличаш на Бранко!
След което се обърна и преди отново да се скрие в кухнята сподели:
– Аз съм Криси…

Бранко беше щастлив, че вече знае как да нарича неканената гостенка в своите сънища. Стискайки ревниво тетрадката с нейни портрети, той си тръгна:
,,Само ако знаеше…”

Последвалите дни бяха все по- студени, но Бранко намираше уют при мисълта за това, че вече не е напълно сам, а фантазията от часовете по изкуства ставаше все по- реална всеки път щом я срещнеше в ресторанта. Радваше го мисълта, че може да каже свободно: ,,Добър вечер… Криси!”, а още повече – ответната тръпчива усмивка в отговор…
Веднъж докато обядваше, накъса една салфетка и само след минута, тя вече бе навита и оформена като маргаритка. Момчето я остави на подноса и веднага щом излезе навън, се скри зад ъгъла, за да наблюдава през витрината дали тя ще се зарадва. Криси доближи масата, вглъбено натрупа чиниите на тежката табла и машинално избърса трохите, заедно с хартиеното цвете, което прецъфтя преди да бъде помирисано…

 

***

Празниците наближаваха, а Бранко за последно вървеше сред неоновия бордей от светлини по главната улица. Именно във времето на сплотеност и спокойствие той се чувстваше ужасно сам. В ресторанта вече бе почти празно, а Криси подсмърчайки бършеше масите, в опит да заличи и спомена за своя ден. Въобще не забеляза Бранко, който поръчваше кафе за изпът. Отваряйки портфейла си той гледаше билета за влака и му се искаше да го скъса. Виждаше момичето в дъното, но този път не й се обади, заради буцата, заседнала в гърлото му. Взе кафето си и салфетка и просто излезе. Камбанката на вратата извади Криси от мислите й и тя вдигна поглед към празното помещение. Скоро щяха да затворят, а стъклата гледащи към улицата тъжно плачеха с дъждовни сълзи. Криси пристъпа сред празните маси и нещо неочаквано прикова вниманието й – бяла хартиена маргаритка която лежеше на бара и я чакаше. Момичето се усмихна и я взе в ръце. Тя бе убедена, че трудностите вече нямат значение, защото някой мисли за нея…