Ивелина Петкова

Ивелина Петкова

Email:iva_diver@mail.bg



В началото на второто хилядолетие след Христа за пръв път, поне за този живот,  прекрачих праговете на Странджа. Заведе ме там човек, който имаше ключове за портала на времето, от който прожектираше древни светове, и пазеше ключа за прохода в една прашна канцелария на Московска 13, където и досега се помещава Институтът по Тракология. Завърших неговата академия на Античността и стремежа към човекознанието и се научих да разпознавам всяко изсечено камъче от отдавнашна човешка ръка. Виждах неговите древни траки да тичат по планинските склонове, да се спотайват жените им по пещерите, а до залива – стъкмяваха лодките си... Научих се да стъкмявам и аз лодки и водолазната екипировка беше част от балния ми тоалет на дипломирането. Защото подводните древни светове, останали в диплите на моретата, бяха и моя, и ваша история, и малцина бяхме тия, научени да я разказват.

След няколко години се върнах в Странджа, за да си стъкмявам дом. Събирах там залези, слъз от смокини, рецепти за чай и за хлябове, вой на чакали и стари песни, изплакани от древни странджански души. Разказвах ги тези песни и приказки от сцената на един музей, кацнал на края на Света. Това продължи цели десет години! Имах джип, с който стигах навсякъде и знаех за това всякъде всичко! Хората, които ме срещаха по прашните пътеки и слушаха упоени думите ми, ме нарекоха Владетелката на Странджа! Нескромно е, но им благодарях! Тая планина ме отчува и ме люля в селския си двор, ми ми очите с язмените си води и корубите на старите дъбове ми шептяха своите древни шепоти. Проведох с колегите си над десет изследователски програми със студенти и ученици в селищата на Странджа и в продължение на няколко години успяхме да натрупаме огромна база данни от приказки, песни, спомени, много лични духовни преживявания на най-възрастните ни разказвачи, които с много обич и надежда се отваряха за нас и споделяха за живота си сред светците, за обредността в семействата и за живеенето си, което е част от живото наследство и народната памет. Тогава се заех със следващото предизвикателство от Странджа! Осмелих се да застана и от другата страна – на човека, който разказва тези истории, защото ми се струваше непростимо ние днешните да знаем толкова малко за паралелния свят на духа!  

Склоновете на тая планина потъват драматично и изтерзано във водите на Черно море! Което често ме подсещаше за потъналата в прах и забвение водолазна екипировка.

Днес вече не съм в Странджа, но често се връщам там за слънчевите ѝ празници. Затова скоро осъмнах на една поляна на връх Свети Илия до село Стоилово. Осъмнах сама, защото всички, които си тръгнаха в оная нощ, знаеха, че съм у дома. Може да ви се струва като противоречие! Но да те оставят да нощуваш под звездите над Странджа значи само, че знаят какво дириш там. Познават те. Вярват на молитвите ти. И си част от тоя съкровен свят. И тогава разбрах, че никога няма да се откъсна от тоя свят... Ще проходя приказни земни места, ще обичам и мечтая другаде, несъмнено! Обаче, когато се връщам, ще ми се отварят портите като на принцеса. И тия порти за мен са измислени, даже. И тия порти са моя стълб! Където и да съм!