Не съм художник, нито съм поет. Аз само пиша... Защото хората по – лесно разбират хартията, отколкото човека... Ако името ми беше цвят, то щеше да бъде Лилаво. Любимият ми сезон е есента, защото с него си приличаме по тъгата, която носим. Мечтая за спокойствие на душата си. Не се страхувам да потъна в тишината оставена от стъпките на някого, но се страхувам, обаче, от тишината на мрака. Обичам да оставям частички от себе си на различни места, в различни хора, по различно време. Изненадващо и никога за кратко. А когато си тръгвам взимам по нещичко от теб със себе си. Въпреки каменистия път, по който стъпват босите ми крака, нещото, с което се гордея страшно много е, че все още мога да обичам... всеотдайно; спиращо дъха; като за последно..   (Така, както Ласкин обичаше Александра. Какво повече ми трябва от това?!). Винаги, защото пътят е дълъг, самотен и изморителен. Валя между редовете на своята Вечност. Затова наричам и себе си Дъжд...

Родена съм на най-прекрасното място - в полите на Родопите с поглед към тепетата на Пловдив. Израснала съм в ония … скучните години на миналия век, когато вместо дънки носехме униформи… Вместо златни ланци имахме бели якички… И вместо шипове на каишка като за кучета имахме пионерски връзки. Гледахме в ясното бъдеще на Изток, откъдето изгрява слънцето на комунизма и марширувахме по площадите в такт с военната духова музика. Ухажвахме се на забавите по таваните, правихме си срещите в сладкарницата на по парфе или торта Гараш. Обсъждахме упадащата хипарска вълна, но въздишахме по “Цъфналата ръж” и “Коса”. Разгръщахме тежките Некермани под чиновете, донесени от някой извънземен тираджия и ни лъхваше аромат на богатство и свобода. Тогава разбрахме, че освен изгрева на Изток има и залез на Запад. Макар че, той залеза, е умиращо нещо… Поискахме да съберем изгрева и залеза в нашия ден, за да бъде той цял!

Здравейте и от мен! Казвам се Кристина и съм потомка на вълшебни хора. Когато бях дете, моят дядо ми подари един малък жълт молив. На пръв поглед напълно невзрачен и съвсем обикновен. Но моят дядо ме беше учил, че понякога в живота най - малките неща, носят най-голямо щастие. Той ми каза, че този молив е вълшебен и може да изписва вълшебни текстове по белия лист. Мина време, бях забравила напълно за подаръка, докато един ден не го открих случайно. Не знам дали имаше нещо във въздуха. Дали имаше магия или моите вълшебни прародители призоваваха сърцето ми да се разлее по листа, но точно в този момент, аз започнах да пиша, с моя малък жълт молив подарък от дядо. Реших да представям моите вълшебни приказки пред читателите под псевдонима Валс Волокина. Точно с този псевдоним се представяше моят дядо и се подписваше под неговите стихове - Валс Волокин. Мисля, че по този начин ще имам късмет и този псевдоним ще ми даде кураж да продължа да създавам своите вълшебни истории.

Казвам се Виктория. Смятам че оправдавам името си, тъй като каквито и трудности да ми поднесе съдбата, събирам всички сили и се опитвам да излезна от ситуацията като победител. Започнах да пиша стихове в ранните си години. Тогава, когато моето сърце се сблъска, се срещна с първите трепери на любовта. Нещо малко непознато за мен. Имах нуждата тези емоции да ги овладея по някакъв начин. И това се случи чрез създаването на стихове, което много ми помагаше да бъда себе си, да изкарам всичко много надълбоко от душата си, така че на мен да ми стане по-леко по някакъв начин. Общо взето, почти всичко ме вдъхновяваше и намираха и подходящи думи, чрез които да изразя своите емоции. Вече желаех да споделя творбите си. Да не пиша само за мен и да останат непроменени от никого в тетрадките. И всъщност най-голямата ми мечта е точно това - да се публикуват моите стихотворения, хората да ги харесват, да ги докосна по някакъв начин. Тъй като е нещо много съкровено за мен. Все пак е От дълбините на Душата ми, моите лични откровения, моите лични терзания, моите лични радости.

Имам щастието да имам два родни града, на две реки – Волгоград и Видин. Родена съм в Русия, в не толкова далечната 1983 година. Чакано и желано дете. И вероятно никак не е странно, че съм водна зодия – Риби. Две реки, вода, риби……Живея във Видин и всеки ден съзерцавам водите на вечния Дунав.Майка ми споделя, че е обожавала произведенията на А. С. Пушкин и най-вече „Евгений Онегин”. Така е дошло и името ми – Татяна. Майка ми е романтична мечтателка, такава съм и аз.От малка обичам да рисувам. Първите по-сериозни опити направих едва след 35 – годишна възраст, когато се появиха и моите картини. Не спрях да реализирам мечтите от детството. През лятото на 2020 година съвсем неочаквано за мен написах първото стихотворение. Как? Просто седях и мислех колко често децата искат да пораснат и пропускат много игри и щастливи детски моменти. Такава бях и аз. Исках да съм голяма. И детството мина покрай мен. Първото ми стихотворение беше плах опит да изразя болката и желанието да съм пак малка. Поне на 16 години. И оттогава пиша, пиша, пиша…. Всеки ден в душата ми се раждат по няколко стихотворения. Записвам всяка мисъл. Започнах да публикувам в социалните мрежи и така се появиха моите читатели. Вече имам собствена група с мои стихове и последователи, които споделят, че с удоволствие четат поезията ми....

Родена съм в позабравения Северозапад под знака на Близнака. Там уж нищо няма, а си имаме всичко, та дори и млади поетеси. На възраст съм крехка, но съм преживявала такива вулкани от емоции, че дори Везувий би ми завидял. Такава съм – емоционална, разпалена, истинска. Вярвам в доброто у хората и светлината в тунела (макар все по-рядко да ги виждам). Обичам изкуството във всичките му форми, но откривам себе си в писането. Иска ми се да се бях открила и в музиката, но звуча като славей с бронхит.Аз съм човек, който искрено се радва на успехите на другите. Щастлива съм, когато мога да помогна с каквото и да е, на когото и да е. Най-силното ми качество и едновременно най-голямата ми слабост е емпатията – хронична и непоправима. Да успяваш да съпреживееш искрено нечие страдание е дарба. И проклятие. Така се ражда и поезията ми. Във всеки стих има душа. Зад всеки стих се крият премълчани тревоги, неизказани думи, изгубени надежди. И безкрайни нужди. От любов, принадлежност, вяра и пак от любов. А дали са мои или чужди, няма значение. Аз съм емоция. Живея с урагани, мечтая за дъга и пиша хрониките на сърцето си. А стиховете ми са прозорец към безброй души – мои близки по болка и блян. Добре дошъл си да надникнеш, може да откриеш и себе си....

От 1984 съм, но не тази на Оруел, а онази, в която Христо Проданов остава в Хималаите, Джон Ъпдайк пише „Вещиците от Истуик“ , а Лайънъл Ричи пее “Hello”. Растях в годините, когато комуникациите се развиваха скорострелно, а светът онлайн си беше цяла Страна на чудесата. Когато окончателно изчезнаха стационарните телефони от домовете ни, а мобилните устройства станаха достъпни за всички, магията се загуби. Някъде по това време преоткрих удоволствието от четенето и писането на текстове по-дълги от съобщение в чата и публикация във форум. Започнах да събирам стиховете и разказите си в папки на допотопни компютри, да водя вечната борба на обикновения потребител с технологиите и да се моля поне веднъж да ми се случи чудото на преинсталацията без загуба на лични файлове. Рецептата ми за добра литература: вдъхновение, първа чернова, желание да изтрия всичко, втора чернова, бета читател (т.е. обигран хулител), желание да блокирам всички, окончателна редакция. Творчеството ми и аз нямаше да бъдем същите без хората, които са мрънкали пред, до и зад мен през годините.

Пиша от… не знам откога пиша. Буквите научих в първи клас, но и отпреди това измислях истории. Естествено, нашите ме наричаха лъжец и често ми се караха заради тях, но това не ме отказа. Сега се хвалят с мен – „Той е писател“, но всъщност няма много разлика. Аз измислям светове. Чел съм… Какво ли не съм чел. Огромната библиотека от няколко хиляди тома на родителите ми изчетох като ученик. След това продължих да купувам книги и да чета. Изчел съм повечето нашумели съвременни автори. Имам любими жанрове като фантастиката, но тези книги чета за удоволствие. Другите ги чета, за да се науча да пиша. Защо пиша? В началото пишех, за да изкарам демоните от себе си. После започнах да разговарям с тези демони, те ми разказваха най-различни истории. По-интересните записвах. После започнах и да ги издавам. Издал съм три стихосбирки, с които не се гордея, и два романа за Самотата, които цитират постоянно из Фейса. Но най-много се гордея с книгата си „Пътят на книгата (Как в България да напишем, издадем и продадем книга)".