Съвременни любовни романи

СТАРАТА ЦИГУЛКА - Бета Наур

   Мили дечица, ще ви разкажа една приказка, в която не се говори нито за феи, нито за принцове и принцеси, нито за спящи красавици и джуджета или пък за триглави змейове и разни там магьосници. В моята приказка не се говори и за девет царства та чак в десетото, нито пък за страшни и изоставени, пълни с духове, замъци и котараци в чизми. Героите не са гномчета или зли чудовища, живеещи в тъмни гори, пълни с опасни тресавища. Действието на тази история съвсем неочаквано се развива на един таван. Да, на един най-обикновен таван. Знаете, че всяко нещо, свързано с живота, си има своята легенда или, както ние разказвачите обичаме да казваме, своето приключение.

Хайде сега се настанете удобно и слушайте внимателно  приключението на една стара, ама много стара… цигулка.

    Някога, преди много години, неизвестно кога и къде, един пъргав ум, подпомогнат от сръчни ръце, създали една цигулка. На пръв поглед тя била съвсем обикновена и простичка – от дърво, с формата на круша и няколко опънати тънички метални жижки на нея. Хората не й обръщали внимание, защото, както ви казах, смятали, че няма нищо особено в нея. Нашата цигулка обаче съвсем не е  била обикновена. Не, не си мислете, че сега ще започна да ви разказвам приказка за някакво си вълшебно изобретение. Нали ви казах, че в моята история няма никакви чародейства. Тази мъничка цигулка имала душа. Как така душа ли? Ами да, това е точната дума – душа. Когато попаднела в ръцете на изкусен свирач, тя проговаряла. Разбира се, че чрез тънките метални жижки, наречени струни. Под умелите движения на ръцете, държащи лъка, тя издавала най-нежните звуци, които съществували на света. Живеещите наоколо със затаен дъх започвали да се заслушват в мелодията й, която като  ситен и топъл пролетен дъждец се леела в пространството. Така нашата цигулка дълги години създавала неземна наслада на всички, които обичали нейните звуци.

                                                           - 1 -

 Остаряла тя, но била доволна и щастлива от съдбата си. Винаги, щом свирачът се докоснел до нея, продумвала с нежното си гласче. Свирачът силно обичал своята цигулка и умирал от страх да не й се случи нещо лошо. Всеки път, щом забележел прах върху й, грижливо я забърсвал, а после с огромно внимание я полагал в калъфче с мека кадифена обвивка. Треперел  над нея, а тя му се отблагодарявала с прекрасните  благозвучия. Един ден обаче добрият свирач завинаги си отишъл от земния живот. Скрита в своя калъф, цигулката много тъгувала за него.
 Минало време. На бял свят се появило палаво момченце. По цял ден то тичало, скачало, играело до насита. Непрекъснато правело бели и никого не слушало. Пораснало момченцето, но не спирало да лудува и да прави пакости. Затова един ден баща му взел старата цигулка, извикал сина си и му казал:
- Сине, порасна вече! Стига с тези капризи и с  това немирство! Време е да вършиш нещо по-полезно. Това е цигулката на дядо ти, който беше изключителен цигулар, а ти си негов внук. От утре ще започнеш уроци по цигулка!
Разсърдило се момченцето. Надало вой и тропнало с крак. Ударило с ръчица по кадифеното калъфче. Стреснала се нашата героиня. Изплашила си и изохкала. Не искал палавникът да свири на цигулка. Тайно взел калъфчето и го зъхвърлил на тавана. Там, падайки сред купчината вехтории, то се отворило и старата цигулка тупнала на пода сред изпочупени, прашни и много мръсни вещи.
- Ох! – изстенала тя. – Какво се случи, къде съм?
Огледала се наоколо и от ужас затворила очички.
- Не се страхувай! – изведнъж дочула  пресипнал глас.
- Но кой, моля, ми говори? – запитала учтиво нашата героиня.
- Обърни се леко наляво и ще ме видиш – отвърнал гласът.
Погледнала тя наляво и сърчицето й се свило. Там лежал натежал от годините си, стар, изнемощял шкаф.
- Но аз те познавам! – възкликнала цигулката. – Ти беше долу в голямата зала, където свирачът така нежно  докосваше струните ми.
- И аз те познавам. Ти беше нашето славейче. Но виждаш ли – и тебе захвърлиха като ненужна вещ тук, на това забравено от всички място – й отговорил шкафът.
- Но тук е много страшно, мрачно и студено и аз съм тъжна. Много тъжна ! – захлипала цигулката. - И тази врата, която не се затваря и непрекъснато скърца… От ужасните й звуци  тръпки ме побиват. Вятърът и той мира няма. Колко шумно само влиза и излиза през счупеното стъкло на прозорчето! – пчи-хи, пчи-хи –закихала цигулката. - А праха, праха… който вдига, как само ме задушава – пчи-хи! – нареждала през сълзи тя.
- Ех! – изпъшкал само шкафът.
- Но защо, защо-о-о ни захвърлят така и никой повече не се интересува от нас? – хълцала клетницата.
- Защото сме стари и немощни, приятелко!

- Но това е  несправедливо! – запротестирала цигулката. - Ах, тези паяци! Виж ги само как се разхождат по тялото ми, като че ли са тръгнали на парад. Оле-ле-ле! – надала вик тя. - Ами този тук, какво е решил да прави!? – Майчице, та той… той…той ме намокри! – уплашено погледнала  тя към един плъх, който току-що свършил естествените си нужди. - Ох, боли, недей, моля те! – замолила се тя на друг по-едър плъх, който пък точел зъби по тялото й.
- Горката! Не е свикнала и колко е изплашена! – съжалително зашепнали другите вещи от тавана.

                                                                  - 2 -


- Трудно ще свикне бедната, трудно! – допълнил шкафът.
- Тези пък сега кои са? – треперейки, отправила тя поглед към две ангорски котки, които се канели да скочат в тавана през счупеното стъкло на прозорчето.
- Не бой се! – казал й шкафът.- Това са правнуците на Бара.
- А коя е тази Бара? Не я познавам! – обърнала се с нескрито любопитство цигулката към своя събеседник.
- Бара беше красива ангорска котка и любимката на твоя свирач. Обичаше да лежи върху мен, сгушена между двете вази от китайски порцелан. Всеки път, когато се настанеше там, изпадах в паника да не събори на пода някоя от тях. Но това никога не се случи – отвърнал й шкафът.
- Умна и внимателна котка беше Бара. Почина от старост малко преди ти да се появиш в къщата. Умни и внимателни бяха и децата й, внуците й – също, а сега и правнуците й.
- В такъв случай няма защо да се страхувам от тях – промърморила по-скоро на себе си старата цигулка.
В следващия  момент обаче,  потресена от това, което можело да се случи след миг, запискала отчаяно.
- Ай, те ще ме смачкат! Ще ме сплескат и разбият! Оле-ле-ле…
И хоп, точно на сантиметър от нея, на пода, се изсипала цяла грамада от стари вестници и списания, захвърлени от някого небрежно върху изхабената от годините масичка.
- А ти казваше, че правнуците на Бара били умни и внимателни! – с лек укор се обърнала цигулката към шкафа. – За малко, скачайки върху масичката, да съборят всичко отгоре ми.
- На всеки може да се случи против волята му да сгреши. Грешката не е престъпление – отвърнал мъдро шкафът.
- Не е, не е ! – скърцайки се обадила вратата.
- Знаем, че всяка грешка е добър учител и че грешките ни учат на разум, но прекалим ли с тях, ето докъде стигаме! – изпъшкал един старичък, но запазен компютър.
- Ще трябва да свикнеш с това, което те заобикаля, мила! Такава е съдбата ни на всички тук! – намесил се в разговора ръждясал  чайник със счупена дръжка.
- Но как, как може да се свикне на такова ужасно място!? Мръсно,прашно, неприветливо, а на всичкото отгоре и с тези невъзпитани натрапници. Сигурно скоро ще умра и никой няма  да пророни и сълзица за мен.
- Ех, скъпа приятелко, така е! Не сме им полезни вече ние на хората. Грохнали и безсилни, кому сме нужни?! Тъй ще си загинем в самота – проплакала от ъгъла някога красива и стройна дървена закачалка.
- Като си помисля само как хората ми се радваха, когато свирачът засвиреше с мене! И като си спомня, как трепереше… трепереше да не ми се случи нещо… – удавила в сълзи последните си думи цигулката.
- Но това беше отдавна, нали, скъпа? – останал досега в мълчание, се обадил и един изкривен, със счупено седло стол.
- Тъжно, много тъжно! – отвърнала цигулката и се притаила.

Притихнала, останала без душа, замлъкнала завинаги.
Още повече се натъжили и шкафът, и закачалката от ъгъла, и счупеният стол. Примирили се те с участта  си. Всеки на своето място смирено чакал края на своята съдба.

Но един прекрасен слънчев ден, когато животът навън кипял и всички му се радвали, някой се качил на тавана и като блъснал с крак полуотворената врата изхвърлил в контейнера всички стари и овехтели от времето вещи. Между тях била и  цигулката. Оцапана, прашна, изподраскана и изпогризана, със скъсани струни и счупени ключове за настройка. Била съвсем бездушна. Дошъл големият камион, прикачили за него контейнера и той откарал в неизвестна посока  нашите герои от неприветливия таван.

    Е, милички, приказката свърши. Виждате ли, тя не е като другите приключения в обикновените истории.  Дори не завършва щастливо. Но аз знам и приказка с много щастлив край, която в най-скоро време ще ви  разкажа.
   Сега бих искала да ви помоля, ако случайно срещнете някъде нашата героиня – цигулката- не я подминавайте с безразличие! Дори и стара, изпоцапана и с лош външен вид, ако добре се погрижите за нея, тя може да оживее. Да върне душата си, да ви проговори и радва с нежните си звуци.
  Хайде, бъдете послушни и старателни, а не като онова момченце от приказката!