Съвременни български любовни романи

Разговор

Един звън оттекна в две битиета и свърза три усти, три пътя и три различни точки на континента. Зелена слушалка.

Устни1(Мари): Ало?

Устни2(Пепи): Sup*, Мари? Ачо, айде, бе, тука ли си?

Устни3(Ангел): Здравейте, Мари... Пепи.

Устни1: Здравейте момчета! Как сте! Да знаете че минавам през подлез и може да ви прекъсвам.

Устни2: Да, да, чуваш се.

Устни3: Не прекъсваш, Мар. Иначе аз пътувам, Пепи уцели момента. Вие?

Устни2: В метрото съм, поне не е претъпкано. Накъде отивате?

Устни1: При мен е стандартното, Пепи, към университета, лекциите не чакат.

Устни3: Аз всъщност се връщам, ходих до градчето... Красиво е. (...) Бях при нашите и се видяхме с баба.

Мълчание

Устни1: Бил си вкъщи...

Устни3: Да. Да, бях...

Устни1: Как е градчето? Приключиха ли ремонта...

Устни3: Всичко е същото, каквото винаги е било.

Устни2: Нищо ново под слънцето, там никога нищо няма да се промени.

Мълчание

Устни1: Как са вашите, Ачо?

Устни3: Добре са, нали знаеш, че винаги са добре... Вие чували ли сте се скоро с вашите?

Устни1 (виновно): Не, не съм, трябва да им звънна тази седмица...

Устни2: И аз така, тъкмо да поръчам на майка да каже на баба да ми направи мекици за другия месец.

Устни3: Пепи, понякога имам чувството, че идваш в България само за да ядеш! Честно.

Устни2: Разбира се, за какво друго. Тук няма кой да ми прави мекици.           

Мари отметна един кичур коса зад ухото си докато вървеше.

Устни1: Глупости, Пепи, знаеш че не е само за да си напълниш корема! А и съм сигурна, че ако дадеш рецепта на приятелката си, тя ще ти направи.

Устни2: Jessica... Сигурно. Не е същото.

Устни1: Виждаш ли – не е само за мекиците...

Устни2: Брат, не те чувам, нещо трака ужасно.

Устни1: Казах...

Устни2: Какво??

Устни1: Няма значение, ама и аз чувам тракане.

Устни3: Аз съм с влака, тъкмо тръгна от гарата.

Устни2: Шегуваш се.

Устни3: Не, защо?

Устни2: Братле, това не е човешко. БДЖ е мъчение.

Устни3: Пепи, не те разбирам, сериозно – ти също си във влак!

Устно2: Да, човек, в метрото в Лондон, не в БДЖ. Това тракане ще ме оглуши.

Устни1: Е, чак пък.

Устни2: Не, човек, слушай - такива бракми, ако бяха оставени на релсите в Англия, щеше да се вдигне шум до небето. Трябваше да видите какво беше, когато бях на протестите за Брекзит. Аз всъщност затова ви се обадих.

Устки3: Да, и тук има протести.

Устни2: Няма да повярвате колко много хора се бяха събрали, запознах се и с българи, които са в Англия от години. Твърдяха, че няма да търпят такава ситуация. Тук за най-малкото се вдигат. Ние сме си виновни, нашите протести пасти да ядат.

Устни1: Пепи...

Пепи говореше разпалено и гледаше финия вълнен костюм на бизнесмен, който напускаше метрото.

Устни2: Не ме пепосвай, Мар. Слушайте! Какво правя на протестите в Англия, за Бога?! Какво правеха там и другите българи? Защо не участвам в нашите протести... на тях съм много по-нужен – последното той изрече със смирен и приглушен глас.

Устни1: Дори не знаем дали ще се върнем, Пепи...

Устни3: Тихо, Мари! Не го разубеждавай. Нека видим дали ще се върне. Колкото и да говорим, не се гледаме в очите.

Устни1: Не ме разчувствай, Ачо, още съм навън, не ме карай да роня български сълзи по нидерландските улици... Ти поне ни чуваш, а аз мога по седмица да не чуя думица български.

Устни2: Никой не те кара да си там.

Той се замисли за езика... Всяка дума български му се струваше странно чужда и същевременно неимоверно скъпа.

Устни3: Изгрубяваш, Пепи.

Устни2: Не бе, така е, и мен никой не ме кара да съм тук. Можем да се приберем, да сме тримата в България заедно, да празнуваме 8-ми декември, да обилаляме Витошка, докато не ни заболят краката.

Връзката изпращя, беше се напукала.

Рязко в разговара нахлу шумът от тълпата хора, забикаляща Мари. В погледа ѝ, измежду всички лица, изпъкнаха очила с нежни метални рамки и умните, бързомислещи очи зад тях, а после бързо се стопиха в множеството.

Устни1: Какво каза, Пепи, не те чух.

Устни2 и Устни3 (заедно): Ееех, значи...

Устни3: Не успя да чуеш, че Пепи е способен на мечти, в които няма пари.

Устни2: Хаха, не съм толкова плосък, колкото ме изкарваш, Ангеле.

Устни1: Жалко, че не успях да чуя.

Устни2: Остави, няма значение, тъкмо не съм мрънкало като Ачо.

Устни3: Их! Искрено ме забавляваш. Да питам ли Jessica?

Устни1: Опаа, Пепи, тук те хванаха.

Устни2: Недей, брат, че и без това сега изглеждам като пълен идиот. Кара ме да си слагам балсам за устни, че от гнусния лондонски въздух постоянно са напукани.

Устни1: Правилно те кара. И моите се напукват от студа тук...

Поемане на въздух

Устни3: Пепи, този път е различно, нали?

Мълчание

Устни2: Да брат, различно е.

Устни1: Щастливи сме за теб, Пеп.

Устни2: И аз съм щастлив, Мар, благодаря ти.

Миг

Устни2: Тя ми звъни, ще затварям приятели, до скоро. И ме търсете и вие!

Устни3: Разбира се, братле... до скоро.

Едно битие напусна общото цяло.

Устни1: Ачо... той може никога да не се върне.

Устни3: Да, Мари, може... И двамата можете...

Влакът отново бе спрял. В съседното купе нахлуха група шумни младежи... Не осъзнаваха какъв късмет имат да са заедно.

Устни1: Ачо, тук ли си? Стигнах, трябва да вървя.

Устни3: Да, просто се замислих... Върви. Но се обаждай!

Устни1: Разбира се!

Влакът тръгна.

Трите битиета отново се разделиха. Остана само тракането на колелата.