Съвременни български любовни романи

Почти любовен пикник

Много обичам пикниците със зеленината и с вкусната -твърда и течна – трапеза, просната току в краката ти. Гъсталаците и върховете те зоват със сенчестите си пътеки, привличат и плашат едновременно дръзналия да смути самотната им красота.. Нищо, че съм родена и отраснала на равното, често сънувам как се катеря нанякъде. Но не много нависоко. Не съм планинар, опази Боже, с кутия цигари на ден как се преодолява нагорнище? Пробвала съм, но с катастрофален резултат – внезапна паник атака, която тогава не знаех, че се нарича така. Предпочитам да седя под някое дебело, стабилно дърво, облегната на ствола му с телефон в ръка или да отпивам от чаша кафе на веранда с прекрасна гледка към склоновете.  Имам и фобия от височини, но тя е свързана главно с жилищните блокове. Не проумявам как може някой да живее на 57 етаж, отвсякъде да му махат за поздрав небостъргачи, а отдолу возилата и хората да пъплят като мравки. Равносилно е да имам дом в самолет, застинал във въздуха на километър от земята. А, не!
Та заговорих за пикниците. И тук, в равнината, ги обичаме, правим ги и в нашите си редки горици. Или на друго по-удобно място, в двора например. Нашия, на приятели. С барбекю или без, няма значение. 
С моята приятелка Дарина какви пикници сме правили в лудите, млади години!?! Само двете! Е, нашата представа за пикник бе необятна и не подлежеше на обяснение с прости човешки думи. Не можехме да се оплачем от липса на изобретателност по отношение на пространството и времето за забавата. Преграда между ред и безумие нямаше, е, всичко бе точно, щом бе лудория. Стига да не тече кръв. Или сълзи - от нашите уникални очи. Колкото по-шантаво, толкова по-вълнуващо. Земетръси да има, макар че и към това имам фобия. (Всъщност, от какво нямам?). С мъж в епицентъра като задължително условие. Неин или мой. Няма обект- няма забавление! Има ли - партито е гарантирано. Оргазъм на души мазохистки. Ние, горките, все намирахме едни мъже...недостъпни като крепостта Баба Вида. Преследвахме ги като част от удоволствието. От мрака. От пикниците. 
Една безумна моя любов сложи в короната си най-смешния и рискован летен пикник, който може да бъде измислен. За някои от вас може и нищо да не е. Или да е - като психиатричен проблем, например. Не ми пука- и без това събитието е старо. Значи - диагнозата също.
И така, местодействие - дворът на моята голяма любов Петко. Участници - аз и Дарина. Не, той не присъстваше, ако си помислихте, че го пропускам от небрежност. Това бе чиста проба таен пикник с взлом, с други думи- гостувахме на Петко, ама той не знаеше. Бяхме си взели всичко необходимо за излет сред природата- сандвичи, кока-кола, малка бомбичка  уиски, цигари и жилетки. Отдавна го бяхме обмислили. Обиколки и преценки как да стане - всичко на шест с два плюса. Задният двор на Петко опираше в детска площадка, оградена с плет, който на две места бе разкъсан незнайно от кого и по каква причина. Но в наша услуга дори без заплащане. От дупката през гъсти храсти се излизаше точно където искахме - в райграса на моето момче, и на няколко стъпки от редовете с домати.

Петко три дни по-рано ми бе съобщил, че не ме иска за неопределено време. Искал да си е отдаден само на семейството, на съпругата и сина си. Е, късно осъзнаване, след като неведнъж ги бе прекрачвал. Не само с мен. Както казват старите хора, сетил се като луд за дома си. След като една бяла лепкава диря чертаеше. пътища плетеници отвсякъде в посока към къщурката му. Точно по тези дири и мириса им го открих - почти като на кино. Живо. Ексхибиционистично. Страдалпеско. Липсваше ми като въздуха. Боже, нали не звучи извратено? 
И ето ни с Дари, полегнали  на Петковата трева. Каква очарователна картинка представлявахме! Нахранихме се с апетит, заехме се с питиетата, запалихме и по цигара. А въздухът бе  прохладен и свойски. Едновременно с това не отмествахме поглед от екрана - т.е от прозореца на Петко. Той пък вътре си правеше самотен пикник. Хапване, пийване, мислене - може би за лятото без мен. Сръбска станция редеше хит след хит. Сам..Но ние бяхме две и ни беше  хубаво, сякаш и ние седяхме до него, кискахме се на въображаеми ситуации, малко остана да запеем. И не щеш ли - изненада. Бяхме разкрити. Кучето на Петковите съседи явно ни надуши по нещо и залая лудо край оградата на не повече от метър от нашия цигански стан. Излязоха хора, вероятно стопаните му, завикаха нещо по кучето, заоглеждаха се. В отговор ние залегнахме досущ като партизани. Само пушки ни липсваха, за да отговорим на профила. Онези обаче вероятно ни взеха за любовници, намерили  пристан  при съседите им. В онези времена за психопати не се говореше и хората не се страхуваха. Най-много да са се подвоумили дали пък не сме крадци, но и на такъв профил не отговаряхме. Затова ни оставиха на мира, но кучето им не се отказа толкова лесно. То не се спря. И изневиделица към него се присъедини друг негов побратим. Арчи. Немската овчарка на Петко с най-красивите очи – същите като на господаря му – черни, тъжни и неспокойни.. Бяхме забравили за него! А ето че деляхме един двор. Слава на Бога, беше вързан в колибата си. Да  си лае тогава колкото си ще! Не че нямам фобия и от кучета.
В този миг Дари ме задърпа енергично.
- Виж, виж! 
Сочеше прозореца. Петко беше станал и бързо хлътна във вътрешността на къщата. След секунди се върна и...
- Леле, Мия, той е гол! - прошепна Дари, без да отмества поглед от моя мил. А мен,  мен някак странно ме досрамя и се извърнах назад към площадката. 
- Ама ти не гледаш, защо сме дошли?- настойчивата Дари отново ме заобръща. Докато погледна, вече го нямаше.
- Ще го изчакаме да се изкъпе, нали?- попитах невинно.
-Не, ще идеш при него! - парира ме тя. Чак се почудих сериозна ли е. Даже ми се прииска да е сериозна . Същевременно ме доядя на нея.
-Иди ти! – извиках с достойнство  и  разлаях отново и двете комшийски  кучета.
Остава само да се хванем за косите, помислих със сарказъм. Щеше да е незабравимо преживяване!  Не че не се очертаваше такова.
Насред иронията ми Петко се появи отново. И отново гол, разбира се. Сега вече безсрамно си го запоглъщах с всяка пора. Как така Дари ще го гледа, а аз ще разлайвам кучетата! 
Сякаш усетили напрежението на момента, двете кучета го разпраха на късове. Арчи побесня, взе да вие като вълк, не се спря дори когато стопанинът му, наметнат с хавлия, излезе да го укроти. И лаеше в нашата посока,  сочеше с красива муцуна нас все едно крещеше: „Отвържи ме и ще те заведа при тези натрапници!“. Петко погледна към точното място, ала ние вече не бяхме там. Лазехме през шубраците в търсене на продраните дупки. Периферното ми зрение обаче бе във включен  режим и не пропусна да отбележи озадачената физиономия на любимото лице.
Едва вкъщи установих, че ми няма кутията с цигарите. Навярно бяха  паднали някъде до оградата. То бяха останали две-три бройки, ала не в това бе проблемът. С Петко пушехме еднакви цигари, дотук добре, ала дали  някога би му хрумнало да се разхожда из собствения си райграс с цигара в ръка чак до детската площадка?

Когато ми се обади няколко нощи по-късно, сред обичайните ни задявки  попита някак между другото:
- Да знаеш случайно опасно ли е да си сомнамбул?

Веднага се сетих накъде бие, но запазих равния си тон.

-Не – отвърнах,- важното е някой да не те стресне. Особено ако се разхождаш по первази и покриви. Да не срещнеш разбесняло се куче или разгонени котки.  Гледала съм филми за това.

- Слава богу, че не живея на осмия етаж като сестра ми. И - слава богу, че нямам вече куче, а котки рядко се появяват, защото ги отучих отдавна.

- Как така нямаш куче? Ами Арчи?

- Преди месец го изпуснахме и го блъсна такси.- и думите му се наводниха.

От моите пък наизскачаха въпросителни и удивителни право към едно нощно глухонямо небе.