Съвременни български любовни романи

Всичко в името на любовта

                        Мери беше влюбена в този мъж и то истински. Така си мислеше. Готова беше на всичко за него, дори да умре, но да направи нещо, с което да  го зарадва и да му докаже по всякакъв начин любовта си. Не искаше да я смятат и за някаква отчаяна емигрантка, дошла в Англия само да се омъжи… Брайън ли? О, той си падаше малко егоист и си мислеше, че светът трябва да се върти само около него. На възраст беше с десет години по-голям от Мери, но нейните 25 години му се струваха много. Дори не признаваше образованието ѝ на архитектурен дизайнер и все мърмореше:   

            - Що за професия е това?... Глупости на мода и строителство!... В тая, твоя България това ли само учите?... Виж, аз съм оценител на имоти, печеля много, умея да търгувам, да купувам и продавам, даже и парите си да управявам…           
            Как да му каже, че в страната ѝ има много университети и много специалности, а тя си беше харесала тази, която е престижна и уважавана. Освен това, беше положила един изпит по математика и три по рисуване, за да я приемат да учи.  Той не искаше обяснения, не я изслушваше дои, а си мислеше, че разбира от всичко и с това ѝ втълпяваше чувство за вина и малоценност.  На всичкото отгоре, неговата братовчедка, която ги запозна, често ѝ казваше:            
            - Мери, Брайън е мамино синче. Внимавай много с него и с капризите му!  
            Тя го обичаше такъв, какъв е и не искаше чужди съвети за нищо. Външността му на леко плешив мъж не я смущаваше. Харесваше добротата в него и изисканите му маниери. Освен това в работата го уважаваха и ценяха като добър специалист…
            Месец, след като се запознаха, му се оттаде и майка му настоя за годеж, като разбра, че е запазила целомъдрието си толкова години. Беше решила, че такава жена, дошла от другия край на Европа, ще обича сина ѝ и ще му бъде вярна до гроб. И нали синчето слушаше майка си за всичко, се съгласи да я има не толкова до себе си, колкото за пред хората. Все пак не искаше да го смятат за застаряващ ерген. Планираха сватбата за след година и той се пренесе в нейното жилище, за да да не плащат двамата излишни битови сметки.      
            Мери не беше грозна, имаше свой чар и невероятни черти, които другите мъже харесваха, но Брайън ѝ създаде комплекси. Беше толкова уверена в думите му, а очите му я гледаха така настойчиво, че младата жена потъваше в тях и се предаваше на уж добрите му намерения. Изгаряше от копнеж, желание и страст към него, трепереше като обрулен лист, щом го видеше и забравяше всичко друго. Възхищаваше му се, боготвореше го, издигаше го на пиедестал, правеше всичко, за да бъде той доволен. Нямаше значение, че Брайън не отвръщаше на чувствата ѝ с такава всеотдайност, но важното беше да е само до нея. Майка му пък не проумяваше кой от двамата криво разбира това най-велико чувство на света – любовта. Беше сигурна, че Мери прави щастлив сина ѝ по свой начин и не се бъркаше в отношенията им. Колкото и роднините да разправяха, че е мамино синче, тя беше се оттеглила временно, за да може след това да управлява и двамата. Така си мислеше, нищо че не разбираше какво иска Брайън от Мери и тя какво прави за него. Ооо, беше много просто! Мери обичаше сина ѝ! Беше готова на всичко за него в името на любовта си и не можеше да си позволи разочарованието му. Обсебена от това, заслепена дори, тя не виждаше нищо друго освен Брайън. Ставаше и си лягаше с мисълта за него. Изпълняваше всичките му капризи и угаждаше на всякакви негови прищявки. Готвеше, чистеше жилището, пазаруваше, правеше падаръци на него и майка му по повод и без повод. Маминка ръкопляскаше с ръце и я хвалеше:           
            -Ти си съкровище, Мери! Синът ми спечели с теб като от лотария…
            Тия думи ласкаеха младата жена и я караха да се привързва все повече и повече към мъжа на мечтите си. Нейният възлюбен, обаче, беше все недоволен и непрекъснато ѝ отправяше упреци и даваше съвети.          
            -Мери, тази рокля е ужасна! Прави те дебела и не ти отива… Неее! Това не ти стои добре… Обувките ти са демоде… Виж си прическата – приличаш в главата на разплетена кошница… Моля те! Ще ме изложиш пред хората. По-добре да не излизаме навън… Така не може!... Не разбираш от мода, а се правиш на дизайнер… Ужас! Къде си тръгнала?...
            Мери изпадаше в паника. Суетеше се, хапеше устни, ронеше сълзи, че Брайън не я разбира и не ѝ помага по този начин. Опитваше са да изглежда добре в неговите очи, но все не успяваше да му угоди. Да, нешата ставаха понякога нетърпими отстрани, но тя не си го признаваше и все го оправдаваше, и вярваше в изискания му вкус. Остваха три месеца до сватбата им, а тя трябваше да бъде на ниво до неговото рамо. Той пък беше сигурен и доволен от себе си и я манипулираше както си иска. Един ден дори ѝ рече:
            - Миличка, знаеш ли, носът ти е гърбав, гърдите ти са малки, а краката са доста дебелички… Имаш и коремче… Кажи ми, как ще облечеш булчинската рокля? Та ти ще ме изложиш пред хората… Виж, аз съм самото съвършенство, а ти… Ако искаш, няма да се женим и дори може да се разделим…
            Мери започна първо диети за отслабване, а после да спортува – сутрин тичаше, а вечер ходеше на фитнес. Така се изтърколи повече от месец, но Брайън продължаваше с намеците си и тя не вярваше на ушите си. Нима не я обичаше?
            - О, напротив! – усетил съмненията ѝ той, побърза да се застрахова. – Много те обичам и точно затова мисля, че трябва да бъдеш перфектната жена. Ще ти помогна и този път. Има клиники за пластични операции. Можеш да отидеш там и за сватбата ще бъдеш идеалната булка. Така  и аз ще се гордея тогава с теб!
            - Ами, пари? – попита плахо Мери – Знаеш, че всичките си спестявания дадох за подготовката на тържеството.
            - Съжалявам, скъпа! Нямам нищо на мое име. Всичко държи мама. Не мога да искам от нея средства за такова нещо. Пък и тя мисли след сватбата да направи едно околосветско пътешествие…     
            Брайън млъкна за момент, започна невно на крачи насам-натам и малко сърдито изрече:
            - Натъжаваш ме така… Не, не! Разочароваш ме дори! Как успя? Аз не мога тогава да застана с теб пред олтара в този твой вид… Трябва да намериш пари на всяка цена! Ще ни трябват и за медения месец… Мислех да те заведа тогава до Париж и Венеция, но при това положение… По-добре да не се женим!... Какво да правим, какво?... Да, така не може да продължаваме…   
            Мери трепереше, че ще загуби любимия си мъж, а сълзите покриваха нежното ѝ лице. Той продължаваше да кръстосва стаята надлъж и нашир, като да мърмореше, без да я поглежда. Изведнъж извика:            
            - Сетих сеее!... Мери, скъпа моя, има решение!... Ще ипотекираш къщата си. За две-три години ще изплатиш кредита…     
            Младата жена го гледаше влюбено и се възхищаваше на съобразителността му. Какво толкова? Една къща само. Беше я купила с пари от наследството на починалите си родители, но тя щеше да се справи и да я запази. Имаше и британско жителство вече… Усмихна се. Дори не разбираше егоизма, безочието и нахалството на Брайън. Беше готова на всичко в името на любовта и се съгласи отново с него.  
            Всичко вървеше по неговия план. Разровиха се из интернет и намериха клинака извън града, в който живееха. Записаха час за преглед, изследвания и операция. От банката отпуснаха заем на името на Мери и тя преведе исканата сума на сметката на лечебното заведение. Взе си отпуск, но Брайън не поиска да я придружи. Просто ѝ каза:
            - Ще те чакам тук с нетърпение. Искам да се насладя на изненадата, като те видя колко красива се връщаш. Това ще бъде някакво чудо и аз ще се гордея с теб, застанала до моето солидно рамо…       
            Неговите думи отново бяха балсам за женските ѝ уши и тя замина за мястото, откъдете се надяваше да се върне като модел от светско списание. Вълнуваше се много, защото щеше наистина да достави удоволствие на любимия си човек. Беше сигурна, че той ще я чака и ще се ожени за нея…        
            Минаха няколко дни, но Мери не се обаждаше. Брайън знаеше, че процедурите не са светкавични и търпеливо чакаше завръщането ѝ. Тя обаче закъсняваше. Не се появи  в уреченото време, нито на следващия ден, нито на по-другия. Не беше и на работа. Мъжът си помисли първо, че се е върнала по-грозна отпреди и е някъде на хотел. После отиде до жилището на майка си, за да я открие там, но нея я нямаше. В служебната кантора не си намираше място. През главата му минаваха какви ли не мисли, включително, че се е възгордяла, че  го е изоставила и си е намерила друг, по-млад и по-хубав... На няколко пъти оставяше работата и срещите си. Връщаше в къщата, но вратата стоеше все заключена. Никой не знаеше нищо. Едва ли беше се върнала в България, след като имаше добра работа тук? А и нали се кълнеше, че не може да живее никъде без него?… Беше тъжен и умислен. Започна да се пита дали обича тази жена или само я притежава както собственик на някаква кола или скъп часовник. Оправдаваше себе си и продължаваше да се съмнява в нейната любов. Мъжкото му его беше наранено. Не очакваше по такъв начин да го зарежат. Не разбираше защо постъпват така с него. Та, нали той отвори очите на Мери за всичко, а и тя му се кълнеше в любов и вярност! Щеще да полудее… Трябваше на всяка цена да се обади на майка си и да ѝ поиска съвет. Посегна към телефона на бюрото си, но той го изпревари и настойчиво зазвъня.         
            - Сигурно е Мери! – изрече наглас Брайън, вдигна слушалката и… получи отговор на терзанията си. Гласът беше непознат:  
            - Извинете за безпокойствието! Този номер е даден за контакти…    
            - Не разбирам – отвърна той.         
            - Става въпрос за съпругата Ви. Обаждам се от клиниката… Операцията мина успешно, но за съжаление жената не понесе упойката и не се събуди след нея… Можете да дойдете да я вземете когато искате…       
            Брайън не вярваше на чутото, а в главата му нахлуваха странни мисли и въпроси, но той не ги задържаше в себе си, сякаш имаше някой до него, който го чуваше:
            - Тоя мъж сигурно се шегува… Как така не е понесла упойката? Що за номер ми е погодила?... Ами сватбата?... Всички покани вече са изпратени… Какво ще кажа на другите?... Какво да правя сега, какво?... Защо да я взимам?... Ще върнат ли парите?... Уф! Ами кредита?... Не, не!... Нямам нищо общо с това… Вината не моя!… Глупачка!... Едно нещо не можа да направи като хората, а разправяше, че ме обича… Ще се обадя на мама. Тя знае какво да направи…      
            Мина известно време оттогава. Точно  в деня, обявен за тържествен, в църквата се бяха събрали много хора. Имаха покани, но не за сватба, а за погребение на булката… Мери лежеше в ковчега като заспала. Приличаше на  кукла. Беше облечена в дълга бяла, красива рокля, която подчертаваше изящната ѝ фигура. Нежно цвете в същия цвят стоеше в разпуснатите коси и с него приличаше на самодива. На лицето ѝ грееше усмивка... Брайън стоеше прав и я съзерцаваше горд, че все още тази жена е негова. Хората шушукаха, че той не разбира какво се беше случило или може би разбираше, но беше твърде късно Мери му бе направила невероятен подарък – най-хубавият за този ден. Та, нали той беше нейният любим и в името на любовта, тя беше готова на всичко за него!...  
            В същото време пред църквата го чакаше един дребен криминален инспектор, стискайки закон и белезници в ръцете си…