Съвременни български любовни романи

КУТИЯТА НА БАБА

 

                                                               Когато тръгнеш нявга за Итака

                                                               моли се пътят ти да е далечен,

                                                               изпълнен с перипетии и знание.

                                                                            Константинос  Кавафис

                                                                                             „Итака”                                                

        Разчистваме тавана на старата ни  къща.Трупани  от  години вехтории - в един ъгъл стои  велосипедът, с който баща ми ходеше на работа, открих и една папка с мои рисунки от ученическите години, цялата покрита с прах. Брат ми си намери  игрите  „конструктор”  от детството  и торбичката със стъклени топчета…

        За какво  им е на нашите тази  къща? – питаме се с брат ми. Строил я дядо ми  - всеки момент  стените може да се срутят. Наоколо всичко е оплетено с треволяци. Емо се заканва  някой  ден да извика багера, но мама не позволява. Тя стои  сега долу, в коридорчето,  и командва какво да изхвърляме. Емо се е заплеснал по конструкторите си, а  аз се взирам през   прашния сумрак в лицето на младия Ален  Делон  върху  един киноафиш на стената.

    -Хайде, не се бавете – сърди се мама. – Ани, Емиле…

          Емо предлага веднага да се махаме от този таван.  И аз съм на това  мнение. Забелязвам  обаче  един сандък  в отсрещния ъгъл. Поглеждам колебливо  към Емо, няма ли да се съгласи да го преместим.

          -Давай… - усетил е колебанието ми той. – И повече с  нищо не се занимавай!

           Хващаме двамата  сандъка за дръжките  и облак прах се вдига с него.

-Оставяй  го! – маха с ръце Емо, пазейки се от праха.

           Но аз искам да разбера какво има в сандъка и повдигам капака. Виждат се надиплени  покривки за легло, стари  пожълтели  чаршафи, ризи  от  кенарено платно... Разрових купчината  чаршафи  и на дъното на сандъка забелязах  малка кутийка. Взех я в ръце  и усетих, че  през  пръстите преминаха тръпки.  Наведох се  и още веднъж  огледах кутията. Не можех да повярвам  на очите си.

          -Кутията на баба! – извиках силно.

          Емо  се канеше да слиза по стълбата, изправена до стената на коридорчето - завъртя само глава и стълбата проскърца под едрото му тяло. С мама долу си казаха нещо, после гласовете им заглъхнаха към  пътеката, вероятно бяха отишли да събират разпръснатите из двора вехтории.

          

          … Като малка  единствено в мутвака  обичах да се завирам. Там беше царството на баба –  с всичките нейни „бакърени” тенджери, тигани с извити дръжки… Като остаря  много,  и  я боляха краката, тя  по цял ден седеше на миндерчето, покрито с шарено чердже. Под миндера  беше и моята съкровищница  -  „златните” станиолови обвивки от марципани.

           Виждам  сякаш  баба Амалия – подпряла гърба си на възглавница,  да плете на една кука. Колко  години  откакто я няма  на този свят! Седнах на гредата  и  отново огледах кутията. Обикновена дървена кутия, с инкрустирани  върху капака й преплетени  орнаменти  и  клонки от маслина.

          През цялото си  детство мечтаех да видя какво има в кутията.

 Баба я криеше в булчинския си сандък. Виждах  понякога  сандъка отворен, но кутията беше заключена с катинарче. Не знаех баба къде държи ключето – под грижливо наредените в сандъка нови дрехи, в някой от дълбоките джобове на широката си вълнена фуста, с която никога не се разделяше? Колко пъти съм се опитвала да  намеря  това ключе.

         Представях си какви ли не ценности  има скрити  в кутията.

 Виждах  от време на време  баба  да се затваря в собата, където беше сандъкът -  пущаше отвътре резето  на вратата. Аз надничах  през решетестото прозорче, скрита в чемширите на двора: наблюдавах я как отмята жълтата, плетена  покривка  и  вдига капака на сандъка.  Изважда кутията,  отключва я  и  разглежда нещо в нея. После  отново слага катинара… Непрекъснато молех баба  да ми каже какво е това  в кутията. Умилквах  й се, обещавах, че ще я слушам -  ще й нося вода от сладката чешма сред селото, и като узреят черниците , ще се кача на дървото  да  й набера – тя много обичаше да яде черници.

         Ето, кутията сега е в ръцете ми. Къде  е  ключето?  Някъде в сандъка...  Ръцете ми трепереха, страхувах се да не повредя  нещо - да не се разпадне кутията и да  изчезне  това, което е вътре. Опипах отново капака, внимателно, сякаш го галех и открих, че пантите му са изгнили. Лекичко го повдигнах. В  полумрака на тавана, осветяван  единствено от слабата електрическа крушка, не забелязах нещо да има в кутията. После  видях на дъното някаква хартия. Взех я с два пръста. Оказа се пощенска картичка – стара, пожълтяла. Разгледах я внимателно. Беше изглед от Истанбул - Златния рог… На гърба на картичката имаше нещо написано на гръцки. Опитах се да разчета. „На Амалия – за вечен спомен. Янис”. Датата и годината не личаха, мастилото беше избледняло.  

         Янис, Янис… Толкова неща се превъртяха в съзнанието ми.  Янис и Зои!...

         Зои е сестрата на баба. Никога не съм я виждала, не помня да е идвала на гости у дома. А и как да дойде?... „ Ох, Зои, Зои!...”,  чувала съм само понякога баба да въздъхва.

        … Били четири сестри: Амалия, най-голямата, Зои след това, Елени и най-малката Лимони. За Елени знам, че  живеела в Нова Зеландия – виждала съм едно  единствено писмо от нея до баба. Снимка на Лимони и мъжа й, попа, стоеше забучена  на огледалото вкъщи: попът, яхнал  магарето и кръстът е на врата му. А Зои?...   

,         Бащата на баба, Манолис Амопидис,  имал къща в Ганос. Занимавал се с търговия - ходел из цялото Пропонтийско крайбрежие; стигал  и до Истанбул.   В Истанбул  имал приятел – Бахарис, търговец, който живеел в квартала Фанар. Синът му Янис също се занимавал с търговия – момък за женене бил. Решили двамата бащи  да сгодят Янис и Амалия. Дали си приятелска дума, и колко време минало, Янис дошъл в Ганос,  да  се  види  с  бъдещата си  годеница. Спрял на чешмата край пътя  да изчисти праха от кондурите си. На чешмата едно момиче наливало вода в стомните си. Загледал  се  той  в него  - момичето било наведено над чучура, косата му като злато се стичала по раменете. Имало тънки глезени и стройни бедра. И толкова нежно кръстче – пристегнато с колана на копринения  фустан...

            След като момичето си тръгнало, някакъв човек дошъл на чешмата да напои коня си. Янис го попитал кое е това момиче. „На търговеца Манолис Амопидис дъщерята” – отвърнал човекът. Зарадвал се Янис и забързал към дома на бащиния си приятел.               

          Посрещнали го като най-скъп гост. Въвели го в най-хубавата стая. А в стаята  стояли  прави, една до друга, четирите сестри... Янис държал в ръката си едно цвете – още като влязъл в стаята, насочил се и го подал на Зои. Всички в стаята изглеждали объркани. Зои се изчервила, но поела цветето. Амалия навела очи. Янис разбрал грешката си, но бил категоричен: Зои и никоя друга! Направили годежа, после сватбата, и Зои заминала с Янис за Истанбул. А какъв красавец бил Янис: висок, строен, с черна къдрава  коса и тънки мустачки…

 

         Дядо Ангелос, бащата на моя баща е роден в едно село, в Ганоска епархия. Бил момче още, когато избягал от родния си край и дошъл да живее в България. Времето  било  такова  -  война имало… Носел малко злато  -  в пояса си ли го криел, в някой от вътрешните джобове  на антерията ли? Намерил в България съдружници  -  двамата братя Накови  от Ямбол - и започнали да строят винарница.  Братята го изиграли, след завършването на строежа,  и загубил целия си капитал. Без пукната пара дошъл  в това  село и се захванал с яйчарство – събирал и предавал яйца. Живеел в една плевня. Спестил малко пари и си открил  магазинче, после построил тая къщица...

        Майка му харесала за снаха Амалия,  дъщерята  на Манолис Амопидис.  Изпратила  я  с парахода    Ангелос  посрещнал  невестата си  на пристанището в Бургас, заедно със сандъка  й  с чеиза…

          Каква е била баба, като млада? Спомням си я -  все с кока, с вълнения фустан и запретнатите ръкави на кенарената риза. Винаги загрижена за нещо… Заредили се  една след друга  годините. Баба родила седем деца – две от тях умрели  още  невръстни.  Баща ми е най-малкият... Не помня дядо, виждала съм само портрета му. Със светли очи, с калпак... Рано си отишъл  от този свят. Баба живя до деветдесет години. Как се е оправяла сама,  след смъртта на дядо, с толкова деца? Работила по чуждите  ниви, плетяла, шиела на крачната машина  поли и блузи  на жените от селото. Успяла  отгледа децата си;  задомили се  всичките…   

         Все за морето говореше баба. Караше ме да й го посочвам на картата. Като се върнех от училище, питаше ме какво са ни учили по история и география. Интересуваше се от света, от миналото,  искаше да й чета от моите и на брат ми книги. Вторачваше във всяка картинка, която  видеше по читанките ни.

-         За Истанбул какво знаеш? –  изпитваше  ме тя.

Вдигах рамене.

         - Най-хубавият град – сърдеше се баба, че не знам  нищо. Всичко със злато е покрито: къщи, дворци… Навсякъде блести!

          - Била ли си в Истанбул, бабо? – интересувах се аз.

          Тя сякаш не ме чуваше, погледът й, лицето  й - цялата все едно беше някъде далече. После изведнъж се сепваше и бързаше да ме изпрати навън:

-         Виж кокошките дали не са влезли в лука.

          Баба не говореше добре български, пропускаше някои от думите, изяждаше съгласните.  Но на нейния  „димотики”, често я чувах да си говори сама. Кой знае какво си е повтаряла: какви са лозята край Ганос, колко прозрачна е водата на брега на Мраморно  море... Може и за Истанбул да си е мислела – какъв щял да бъде животът й, ако Янис се е оженил за нея? Сигурно е щяла да живее  в  красив дом, на брега на морето, и .цялата облечена  в коприна, да се разхожда по моста Галата...

           Истанбул, градът над градовете, както казваше баба. А и всеки, който е бил там… Не знам какво чувство е изпитвала  баба през целия си живот? Дали е тъгувала за това, дето Янис е подал цветето на Зои, или че не е могла да види  Истанбул? Държа  остарялата картичка  в ръцете  си, на която се вижда красивият залив и си мисля това.

           Слязох по стълбата долу. До гърдите си притисках кутията на баба.

   -Ани, какво е туй? – попита ме мама.

   -Истанбул – отвърнах аз.

           …Какво е животът? - питам се понякога.  Животът е река, щеше да каже  баба, ако беше жива, - на един носи едно, на друг – друго.

        Зои  не е могла да  има деца. Янис се  пропил...  Това  е всичко,  което се знае.