Съвременни български любовни романи

ТЪЖНО

ТЪЖНО

Тъжно е да нямаш плач,
да нямаш вече съ̀лзи
да измиеш праха
полепнал по ъ̀глите
на мислите.
Праха от всичките
износени неща.
Износените чувства
да почистиш,
да лъснеш вярата
да заблести.
Дъждът е плач,
дърветата се мият
от похабената надежда
за вековност.
Реката е сълзи на риби
изгубили посока
към небето.
А пътят ми към теб
така е прашен!
И устните ми
са напукани
от нецелуване.
Сух прах,
безсилен да се слепва.
Тъжно е да нямаш плач
и сълзи за сбогуване!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ТАКА СЕ СЛУЧИ

Случи се такава
топла есен,
а ти не дойде!
Дърветата пестеливо
съблякоха листата си,
да не останат голи
и да се засрамят.
Два грозда на лозата
скътали сладък сок
късно следобед
между пет и седем,
когато слънцето ги пареше
изплакваха молейки се-
дано дойде
при следващата капка,
ще е жаден.
Реката нагоре
по течението
суха и задъхана
оголи
железните си ребра
от потънали,
уморени шлепове
и удавени,
ръждиви надежди.
Сто години
не е бивало това!
Да седя облечена
в най- усмихнатата си роля
и да плача.

 

 

 

 

 

 

 

ДЪЖДОВНА ПЕСЕН

Днес на прозореца
измокрен от дъжда,
стоиш пришит
и тъмен като кръпка.
Не е това домът, не е,
където тръпнеш
за изгаряща прегръдка!
Където всяка сутрин рано
един събуден славей пее
омаян и занесен.
Само! И все за Нея,
все на Нея!
Било е друга утрин,
друго лято,
с мирис на сено
и маргарити.
А Тя застилала ти е
легло отвънка,
на светло и на чисто
със косите си.
Сега е есен и при тебе
нощта припада
връз мъглата на полята.
Заспиват боровете
мокри, стари,
на славея тъгата е изпята!