Съвременни български любовни романи

РАЗБИТО СЪРЦЕ

                                                              ,,Сърцето е създадено, за да бъде разбивано

                                                                                                                     Оскар Уайлд

Есен е. Късна ноемврийска есен. Време дъждовно, със сиво небе, с мътни облаци и посивели дървета, на които се полюшваха малкото останали листа, все още запазили слънчевия си отблясък, но чакайки студения вятър, който да ги отнесе някъде там, в далечината, където техните братя и сестри бяха постлали топъл и шарен есенен килим. Вървях по шумен булевард, изпъстрен с безброй хора, които коментираха на висок глас случки и събития и търсеха подходящи заведения, капанчета, клубове, бирарии или нещо подобно, за да пийнат нещо за ,,загряване’’ и освежат своите душевни преживявания или със силното желание за една добре прекарана вечер… Макар и прохладна, нощта носеше своя заряд и обещание за нещо непредвидимо, неочаквано и интересно случващо се. Вечер, изпълнена с много очаквания и най-вече със силни емоционални преживявания…

Вървях по булеварда, а лекият ветрец  нежно милваше лицето ми и тихо шептеше, разказвайки ми една любовна история, в която имаше едно разбито сърце… Ах, любов?… Толкова желана и чакана. Но какво всъщност е Любовта? … Нали всички ние я чакаме, нали жадуваме за нея, а после поради стечение на различни обстоятелства се оказва, че винаги единият е наранен… О, Любов, безкрайно  мечтана… Нали тя е дългоочакваната наслада и не е ли онзи ,, розов облак‘‘ , на който летим към неизвестното, а после се приземяваме там, долу, на земята, изтрезнели и силно разочаровани от нейния край. Знам със сигурност, че Любовта никога не умира от естествена смърт, тя загива, защото не я подхранваме, не сме достатъчно нежни и най-вече разумни. В повечето случаи умира, заради невежество, грубост, грешки и разбира се, заради предателство. Рухва от изтощението, позора и раните, които получава, както и от липсата на свобода. Любовта не е съвместима с покорството, ревността или страха. В такива случаи тя започва да чезне, докато един ден разбираме, че тя отдавна е отлетяла там, някъде в безкрая и ние отново сме сами, без розови мечтания, без подкрепа и обгърнати от онази самота, която ни обхваща като паяжина, омотава ни в едно безкрайно кълбо, откъдето няма измъкване… Но това не е ли историята, която вятърът ми нашепва…, да, тя е… Това е историята за едно ,,Разбито сърце…‘‘

Тя беше красавица. Така мислеха всички нейни колеги, които я познаваха. Никой не можеше да се равнява с нея. Бог я беше надарил с красиво лице, кехлибарени коси и невероятни пъстро- зелени очи, в които като я погледнеш, потъваш в дълбоките и зелени планински дъбрави. Имаше красиво и стройно тяло и много погледи всекидневно я проследяваха и мечтаеха да се докоснат до нейната същност. Имаше и много предложения, но тя не им обръщаше внимание…

Докато един ден се сблъска с него, мъжът, за който си мечтаеше. ,,Нима е той, помисли си тя‘‘… Сезонът беше ноемврийски, късна есен, както сега. Ръмеше ситен дъжд, небето беше надвесило своя похлупак над градинката, през която обичаше да минава и защо ли?... Ами тук продаваха врели кестени, които тя много обичаше и разбира се често си купуваше, а после топлеше ръцете си в тях, хапваше ги и си мечтаеше за Виена, където беше завършила режисура. Бяха й предложили веднага работа, но тя се завърна в родината си. Тук също намери своето място.  И ето тя застана пред количката и тъкмо да си поръча от врелите кестени, които толкова силно ухаеха, създавайки домашен уют и тогава отново си помисли за онази главна виенска улица с мирис на есенна, нежна вечер, на горещи кестени и  най-вече, ухаеща на любов… Онази любов, която всички млади хора очакваха с надежда… Така, както беше замислена и потънала в спомените си, до нея достигна глас.

– Моля Ви, може ли да почерпя с пакетче врели кестени?

Младата жена погледна стреснато. До нея стоеше мъж на средна възраст, висок, с леко прошарени коси, с интелигентна физиономия, без да има нахален вид. Самият той излъчваше доброжелателност, усмихваше се, а сините му очи сияеха и ето, че тя, Ангелина усети някакво привличане.

– Но моля, аз не Ви познавам. Как така непознат човек ще ми прави такова предложение?...

– Аз съм Веселин. Физик съм и се занимавам с наука. Обичам да минавам оттук, заради кестените. Също като Вас… Ще се радвам, ако приемете. Моля Ви…

Ангелина го гледаше изучаващо, а после кимна с глава. И така тя получи един голям пакет с врели кестени и за малко да ги изпусне, но Веселин имаше бързи рефлекси и за миг ги подхвана майсторски… Тръгнаха по безлюдната алея, дъждът тихо ромолеше и Ангелина покани новия си познат да дойде под чадъра. Така започна тяхното приятелство. Всичко се разви много бързо, може би светкавично, те се обичаха бурно, страстно и неудържимо. Любовта им замъгли всичко, превърна ги в една душа с две тела, а насладата беше безкрайна… Любовта беше обсебила техните души. Тя пълзеше по техните тела, влизаше под ризите им, лазеше по гърбовете и кожите им и обхващаше сърцата им… А лудостта ги беше прегърнала изцяло… Те, Ангелина и Веселин, нито виждаха, нито чуваха, действителността се беше размила, а реалността я нямаше. Двамата бяха една Вселена. Те се бяха изолирали от Света и живееха един свой, егоистичен живот, без да се интересуват от всичко случващо се около тях. До момента, когато в една ранна утрин някой позвъни продължително на вратата. Когато Ангелина отвори, пред нея застана висока, слаба жена, която държеше за ръка около петгодишно момиченце. Жената беше измъчена и нервна. Тя връхлетя в жилището и започна един невероятен скандал… Оказа се, че Веселин беше женен и това момиченце беше негова дъщеря. Не беше разведен, просто беше изоставил семейството си… Ангелина беше изумена. Тази огромна лъжа, която легна на нейните рамене я смаза. Всичките нейни илюзии изведнъж се преобърнаха и тя за миг слезе от „розовия облак” и се приземи в истинската действителност тук, на земята. Нима може да има истинска любов, когато между тях лежеше такава огромна лъжа. Не, това беше невъзможно. Никога не е искала да разваля чужди семейства. Нейният любим беше допуснал голяма грешка, изоставяйки своето семейство. Беше ги предал и най-вече беше проявил безотговорност към тях. Силно разочарование завладя Ангелина, породено от неговото лекомислие… Така  Веселин беше изгонен и сагата за тяхната невероятна любов приключи завинаги… Тогава тя си спомни думите на Вергилий, който казваше за Любовта, че тя е много жестока и че само измъчва сърцата на хората. Любовта чезне, когато е ограничена и е несъвместима с предателството, покорството, лъжата  и страха. Да, Ангелина несъзнателно се беше омаяла и покорила на Веселин. Беше му повярвала. Между тях бяха застанали не само лъжата и страха, но и покорството, което  беше превзело нейния разсъдък. А това означаваше, че волно или неволно нейната свободата  беше отнета… „Не, не е възможно, каза си тя… Все едно съм си изгубила ума… Не мога да си простя…”

Любовта е чувство, което движи Света .Тя е това, което едновременно ни издига в облаците или ни сваля с гръм и трясък на Земята. Любовта дава най-голямото щастие на Света, тя е огън от желания, невероятна страст от енергия, от която устата ти пресъхва, а устните ти се напукват, но понякога носи и най-голямата болка. Тези чувства могат да предизвикат, както сълзи от радост, така и силна болка, но и безкрайна тъга… Тя, Любовта, може да бъде тихо и спокойно море от нежни емоции или изпепеляващ вулкан от унищожение и сълзи.

Ангелина вървеше по шумния булевард. Дъждът още ромолеше. Вятърът разнасяше разноцветните листа, а после се провираше в нейните къдрици и шепнеше, доразказвайки историята за „Разбитото сърце”… Той, вятърът, я утешаваше, като й казваше, че дори слънцето завинаги да угасне, трябва да спре сълзите, защото иначе те няма да й позволят да види звездите… И, че колкото и да е разбито нейното сърце, Светът няма да спре да живее, заради нейната мъка… Може би сърцето е създадено, за да бъде разбивано… Едно е ясно, че нейното сърце продължаваше да работи и да изпомпва кръв, нейната кръв… Даже и „разбито”, то все още работеше…